Шантарам полностью

— Не! — отговори Лиса вместо мен.

— Не говоря на теб! — изръмжах, без да я поглеждам. Бях се втренчил в лицето на Карла.

— Не говориш и с мен — отсече тя. — Не тук. Не сега. Да вървим.

— Какво става? — не отстъпих.

— Лин, прекаляваш.

— Аз ли прекалявам! — почти изкрещях, което доказваше, че е права. Бях сърдит, че ми е казала толкова малко от истината и така лошо ме беше подготвила за разговора. Бях обиден, че ми няма достатъчно доверие, за да ми разкаже всичко. — Смешно, много смешно!

— Кой е тоя шибан кретен? — кресна Лиса.

— Лиса, млъкни — нареди й Карла точно както само преди минути й беше наредила мадам Жу. Лиса реагира точно като Карла — с кротко и натъжено мълчание.

— Лин, не искам да говоря за това сега — обърна се Карла към мен с израз на неохота и тежко разочарование. Трудно е да ти нанесат по-голяма обида с поглед. Стана ми много неприятно. Минувачите спираха край нас на улицата и открито ни зяпаха и подслушваха.

— Виж какво, знам, че тук има нещо много повече от измъкването на Лиса от Двореца. Какво се случи там горе? Как тя… как така тя е разбрала за нас? Нали се предполага, че съм някакъв от посолството, а тя почва да ми разправя, че съм влюбен в теб! Не разбирам! А и кои, по дяволите, са Ахмед и Кристина? Какво се е случило с тях? За какво говореше тя? Уж си неунищожима, и в следващия миг рухваш, докато мадам Чалната дърдори на немски, или на какъвто ще да е!

— Всъщност беше швейцарски немски! — тросна се тя и в сиянието на стиснатите й зъби просветна злоба.

— Швейцарски, китайски, все тая! Просто искам да знам какво става. Искам да ти помогна. Искам да знам… какво е мястото ми във всичко това.

Към кибиците се бяха присъединили още няколко души. Групичка от трима младежи бе застанала съвсем наблизо — подпираха се на раменете си и зяпаха с нахално любопитство. Шофьорът на таксито, — който ни беше докарал дотук, стоеше до колата си на пет метра от нас. Той си вееше с кърпичката, гледаше ни и се усмихваше. Беше много по-висок, отколкото мислех — висок, мършав и облечен с прилепнала бяла риза и панталони. Карла го погледна през рамо. Той избърса мустаците си с червената кърпа, а после я върза като шал около врата си. Усмихна й се. Здравите му бели зъби светнаха.

— Мястото ти в момента е тук, на улицата, пред Двореца — отвърна Карла. Беше сърдита, тъжна и силна — по-силна от мен в момента. Почти я мразех заради това. — А моето е там, в онова такси. А къде отивам, това не ти влиза в работата.

И тя тръгна.

— Откъде го намери тоя, по дяволите? — чух да казва Лиса, когато стигнаха до таксито.

Шофьорът ги поздрави, като клатеше радостно глава. Когато ме подминаха, отвътре кънтеше „Магистралата на любовта“, а те се смееха. В един миг въображението ми избухна, загърчи се и ги видях всички заедно, голи — шофьорът, Лиса и Карла. Беше невъзможно и нелепо, знаех го, но видението се гърчеше в съзнанието ми и нажежен до бяло тътен на гняв запулсира по нишката на времето и съдбата, която ме свързваше с Карла. После се сетих, че оставих обувките и дрехите си в апартамента й.

— Хей! — провикнах се към отдалечаващото се такси. — Дрехите ми! Карла!

— Господин Лин?

До мен стоеше мъж. Лицето му ми бе познато, но откъде — не можах да се сетя веднага.

— Какво?

— Абдел Кадер ви вика, господин Лин.

Споменаването на името раздруса спомените ми. Това беше Назир, шофьорът на Кадербай. Бялата кола бе паркирана наблизо.

— Как… ти как… какво правиш тук?

— Той каза да дойдете веднага. Аз карам. — Той посочи колата и ме подкани с две малки крачки.

— Няма да стане, Назир. Много уморителен ден беше. Кажи на Кадербай, че…

— Той каза да дойдете веднага — повтори мрачно Назир. Не се усмихваше и останах с чувството, че ако се възпротивях да се кача в колата, щеше да ми се наложи да се бия с него. Бях толкова сърдит, объркан и уморен, че дори се позамислих над тази представа. Може би в дългосрочна перспектива ще ми струва по-малко енергия да се сбия с него, отколкото ако тръгна сега с него — помислих си. Но Назир смръщи лице, мъчително съсредоточен, и произнесе с непривична любезност:

— Кадербай го каза да дойдете, моля — ето така Кадербай го каза: Моля ви, елате да ме видите, господин Лин.

Думите „моля ви“ никак не му отиваха. Беше ясно, че от негова гледна точка господарят Абдел Кадер Хан даваше заповеди, които другите изпълняваха с готовност и благодарност. Но му бяха казали да помоли за моята компания, а не да ми заповядва, и английските думи, които той изговори с такова видимо усилие, бяха прилежно заучени наизуст. Представих си го как кара през града и си повтаря заклинанието с чуждите думи, и му е толкова неловко и неприятно да ги изговаря, все едно бяха молитвени откъси от чужда религия. Но, неприсъщи за него или не, думите ми въздействаха и той явно си отдъхна, когато се предадох с усмивка.

— Добре, добре, Назир — въздъхнах. — Отиваме да видим Кадербай.