Той положи приятелски длан върху дебелата ръка на набития възрастен мъж, който му седеше отдясно. Беше облечен в традиционната афганска носия — зелени панталони и дълга туника.
— Това е Собхан Махмуд — и нека, след като ви представя един на друг, минем на малки имена, Лин, защото всички тук сме приятели, нали така?
Собхан ми кимна с прошарената си глава за поздрав и впери в мен стоманен изпитателен поглед, може би, за да се увери, че съм разбрал каква чест ми се оказва с позволението да се обръщам към тях на малки имена.
— Твърде пълният и усмихнат господин до него е старият ми приятел от Пешавар Абдул Гани. До него е Халед Ансари, родом от Палестина. Раджубай, до него, е от свещения град Варанаси — виждали ли сте го? Не? Е, трябва колкото се може по-скоро да намерите време да го посетите.
Раджубай, плешив мъж с яко телосложение със спретнати сиви мустачки, се усмихна, щом Кадербай го представи, и се обърна към мен, допрял длани в мълчалив поздрав. Погледът над издължените му пръсти беше тежък и предпазлив.
— До скъпия ни Раджу — продължи Кадербай — е Кеки Дорабджи, който дойде в Бомбай от Занзибар заедно с други индийски парси преди двайсет години, когато те бяха прогонени от острова от националистическото движение.
Дорабджи, много висок и слаб мъж в средата на петдесетте, обърна към мен тъмните си очи. Изражението му като че бе застинало в такава тревожна меланхолия, че се почувствах длъжен да му отвърна с малка утешителна усмивка.
— До нашия брат Кеки е Фарид. Той е най-младият от нашата група и единственият кореняк от Махаращра поради това, че е роден в Бомбай, въпреки че семейството му е дошло тук от Гуджарат. До вас седи Маджид, роден в Техеран, но живеещ тук, в нашия град, повече от двайсет години.
Млад прислужник влезе с поднос с чаши и сребърен чайник с черен чай и ни сервира, като започна от Кадербай и завърши с мен. Той излезе, върна се, за да остави две купи сладкиши ладу и барфи на масата, и отново излезе.
Веднага след това в стаята влязоха още трима души и се разположиха наблизо на килима, но малко встрани от нас. Представиха ми ги — Андрю Ферера от Гоа и Салман Мустаан и Санджай Кумар, и двамата от Бомбай, но от този миг нататък те така и не проговориха. Явно бяха млади гангстери от по-долното стъпало, под членство в съвета, поканени, за да слушат на събранията, но без да говорят. И те слушаха много внимателно и ни наблюдаваха съсредоточено. Често се обръщах и забелязвах, че ме гледат с онзи суров, преценяващ поглед, който бях опознал твърде добре в затвора. Решаваха дали да ми се доверят, или не, и доколко ще е им трудно — като чисто професионална преценка — да ме убият без пистолет.
— Лин, обикновено на дискусионните вечери ние обсъждаме някаква тема — обясни Абдел Гани на отсечен английски с Би Би Си акцент, — но първо бихме искали да ви питаме какво мислите ето за това.
Той се пресегна и ми подаде от масата навит плакат. Разгънах го и прочетох четирите абзаца, отпечатани с едри, плътни букви:
САПНА
„Хора от Бомбай, чуйте гласа на вашия Дар. Мечтата ви дойде при вас и това съм аз, Сапна, Царят на мечтите, Царят на кръвта. Идва вашето време, деца мои, и веригите на страданието ще паднат от вас. Аз дойдох. Аз съм законът. Моята първа заповед е да отворите очи. Искам да видите вашия глад, докато те пилеят храна. Искам да видите вашите дрипи, докато те се обличат в коприна. Да видите, че живеете на бунището, докато те живеят в дворци от мрамор и злато. Моята втора заповед е да ги убиете — всички. Убийте ги зверски жестоко.
Направете го в моя прослава, на Сапна. Аз съм законът.“
Имаше и още, много повече — всичко в същия дух. Отначало ми се стори абсурдно и понечих да се усмихна. Тишината в стаята и напрегнатите, съсредоточени погледи, вперени в мен, задушиха усмивката и я превърнаха в гримаса. Разбрах, че те приемат всичко това много сериозно. За да спечеля време, защото не знаех какво иска Гани от мен, прочетох отново това налудничаво бълнуване. Докато четях думите, си спомних, че някой беше изписал името Сапна на стената в Селото в небето, двайсет и три етажа над земята. Спомних си какво казаха Прабакер и Джони Пурата за жестоките убийства в името на Сапна. Продължителната тишина и умисленото очакване в стаята ме изпълниха с тревожното усещане за заплаха. Космите по ръцете ми настръхнаха, а по улея на гръбнака ми запълзя гъсеница от пот.
— Е, Лин?
— Моля?
— Как ви се струва?
Цареше такава тишина, че се чувах как преглъщам. Те искаха да им дам нещо и очакваха то да е добро.
— Не зная какво да кажа. Тоест, толкова е абсурдно, толкова нелепо, че е трудно да го възприемеш насериозно.
Маджид изсумтя и прочисти шумно гърлото си, а после свъси дебелите си черни вежди над дебела черна бръчка.
— Ако наричате разпорването на човек от слабините до гърлото и разпръскването на органите и кръвта му из цялата къща
— Сапна ли го е извършил?
