— Е, как е умрял? — попита настоятелно тя. Израженията й ставаха все по-пресилени, гротескната бурлеска на пиянството.
— Не знам.
— Ха! — възкликна ехидно тя. — Не знаеш всичко!
— Не, не знам всичко.
Последва протяжно мълчание. Тя ме зяпаше безизразно. Струваше ми се, че виждам как мислите изтичат надолу през синьото на очите й като бели снежинки в стъклено преспапие.
— Е, ще ми кажеш ли? — пробвах след малко. — Как е умрял?
— Кой е умрял? — попита озадачено тя.
— Ханибал. Щеше да ми разкажеш как е умрял.
— А, той ли. Ами, повел армия от трийсет хиляди пича през Алпите към Италия и се бил с римляните някъде към шестнайсет години. Шестнайсет години, егати! И нито веднъж не го били, нито веднъж! И после, след още една камара разни глупости, се върнал в родината си, където станал голяма клечка, нали бил голям герой и не знам кво си. Обаче тия пичове, римляните, така и не забравили, че той ги направил на гъз, и затова чрез политика накарали неговите си хора да се обърнат срещу него и да го изритат. Чат ли си?
— Да.
— Ама виж какво, защо да си губя времето тука с това, егати? Не съм длъжна да знаеш. Мога да си общувам с много по-свестни хора от тебе. Мога да бъда с всеки, когото си харесам. С всеки!
Забравената цигара беше изгоряла до пръстите й. Поставих пепелника под фаса, разтворих пръстите й и го оставих да падне вътре. Тя като че не го забеляза.
— Добре, значи римляните накарали хората на Ханибал да го изритат — напомних й. Наистина съдбата на картагенския воин ми беше любопитна.
— Пратили го в изгнание — поправи ме тя сприхаво.
— В изгнание. И какво станало после? Как умрял той?
Лиса изведнъж надигна замаяно глава от възглавниците и ме изгледа с недвусмислена злоба.
— И какво толкова намираш в Карла, а? — нахвърли ми се тя. — Аз съм по-красива от нея! Огледай ме хубавичко — циците ми са по-хубави от нейните.
Тя смъкна копринената си пижама, остана напълно гола и заопипва непохватно гърдите си.
— Е? Не са ли?
— Те са… много хубави — смънках аз.
— Хубави? Прекрасни са, по дяволите! Съвършени! Искаш да ги пипнеш, нали? Хайде, де!
Тя ме сграбчи за китката с изненадваща бързина и притегли ръката ми върху бедрото си, под хълбока. Плътта й беше топла, гладка и гъвкава. Нищо на света не е толкова меко и приятно на пипане като кожата на женско бедро. Никое цвете, перо или тъкан не могат да се сравнят с кадифения шепотна плътта. Колкото и да са неравностойни във всякакви други отношения, всички жени — и стари, и млади, и дебели, и слаби, и красиви, и грозни — притежават това съвършенство и то до голяма степен е причината за това, че мъжете жадуват да притежават жените и толкова често се самоубеждават, че наистина ги притежават… — бедрото, онзи допир.
— Карла каза ли ти какви ги вършех в Двореца, а? С какво се занимавах там? — попита ме тя с озадачаваща враждебност и бутна ръката ми към твърдото малко хълмче от руси косми между краката си. — Мадам Жу ни кара да разиграваме игри там. В Двореца много си падат по игрите. Карла ти е разказвала за тези игри, нали? А? Дупето на слепеца — за това разказа ли ти? Клиентите са с превръзки на очите и получават награда, ако познаят в коя от нас са си пъхнали кура. Без ръце, разбираш ли. Там е номерът. Разправяла ли ти го е? А разказвала ли ти е за Стола? Много популярен номер беше. Едно момиче застава на четири крака, разбираш ли, друго ляга върху нея по гръб и ги връзват заедно. И клиентите шибат ту едната, ту другата, по избор. Това възбужда ли те, Лин? Палиш ли се? Това възбуждаше клиентите на Карла, когато ги водеше в Двореца. Карла има делови ум. Знаеше ли го? Аз работех в Двореца, но това си беше само работа и получавах от нея единствено пари. Тя е тази, която я правеше мръсна. Тя е тази, която я правеше… извращение. Карла е тази, която е готова на всичко, за да получи каквото иска. Точно така, делови ум и подобаващо сърце…
Тя притискаше ръката ми в слабините си с двете си ръце и се отъркваше в нея с въртеливи движения на хълбоците. Вдигна колене, разтвори крака и притегли дланта ми към устните на вагината й, тежки, набъбнали и мокри. После пъхна два от пръстите ми в тъмната горещина.
— Усещаш ли? — промърмори тя през стиснати зъби и се усмихна мрачно. — Това е мускулна сила, момче. Точно това е. Това са обучение и тренировки, по цели часове, по цели месеци. Мадам Жу ни караше да приклякаме и да стискаме молив, да отработим, юмручен захват! Така страшно задобрях, че можех писмо да напиша с оная си работа, егати! Усещаш ли колко е яко? Никога няма да намериш нищо по-стегнато от това, никъде. Карла не е толкова добра. Знам, че не е. Какво ти става? Не искаш ли да ме изчукаш? Ти да не би да си педал? Аз…
Тя продължаваше да стиска пръстите ми, вкопчена в китките ми, но насилената усмивка угасна и тя бавно извърна лице.
— Аз… аз… май ще повърна.
