— Детето е заспало — казах и й подадох едната чаша. — Ще го оставя да подремне. Ако само не се събуди, по-късно ще го вдигна.
— Седни тук — нареди тя и потупа леглото до себе си.
Седнах. Тя ме гледаше над ръба на чашата си как изпих една, а после и две чаши ледена вода.
— Водата е хубава — каза тя след малко. — Забелязал ли си, че тук водата е хубава? Много хубава, искам да кажа. Очакваш от чешмата да тече кал, нали сме в Бомбай, в Индия, изобщо. Хората много ги е страх от водата, но всъщност е много по-вкусна от конската пикня с вкус на химикали, която тече от кранчето у дома.
— А къде е това „у дома“?
— Какво значение има, заеби? — Тя забеляза, че се намръщих, и бързо додаде. — Не се сърди, я дай по-спокойно. Не ти се правя на отворена. Наистина го мисля — какво значение има? Първо на първо, аз никога няма да се върна там, а ти никога няма да отидеш там.
— Сигурно.
— Боже, каква жега! Мразя го това време на годината. Винаги е най-зле точно преди мусона. Тебе времето не те ли пощурява? Това ми е четвъртият мусон. След като поживееш тук, почваш да броиш мусоните. Дидие е навъртял девет мусона. Да не повярваш! Девет шибани мусона в Бомбай. А ти?
— Този ми е вторият. Чакам го с нетърпение. Обичам дъжда, нищо че превръща бордея в блато.
— Карла ми каза, че живееш в бордей. Не знам как издържаш тая воня и тия хора, дето си ходят по главите. Мен на такова място не можеш да ме вкараш.
— Също като повечето неща и повечето хора не е толкова зле, колкото изглежда отвън.
Тя килна глава на една страна и ме погледна. Не можех да разгадая изражението й. Очите й сияеха в лъчезарна, почти дружелюбна усмивка, но устата й бе изкривена в презрителна гримаса.
— Голям си веселяк, Лин. Откъде го забърса това хлапе?
— Вече ти казах.
— И що за дете е той?
— Нали уж не обичаше деца.
— Не ги обичам. Толкова са… невинни. Само дето всъщност не са. Знаят точно какво искат и не се спират, докато не го получат. Отвратително. Най-гадните хора, които познавам, са като големи непораснали деца. Толкова е смахнато, че чак ми се гади на стомаха.
Вероятно от деца й се гадеше на стомаха, но очевидно той беше неподатлив на уискито. Тя пак навири бутилката и отпи около четвърт от течността на бавни, продължителни глътки. Това беше — помислих си. И да не е била пияна досега, вече е. Тя избърса устни с опакото на дланта си и се усмихна, но усмивката й беше размазана, а фокусът се разливаше от купичките на порцелановосините й очи. Вече рухнала, маската на нейната жлъчност започна да се изхлузва и тя изведнъж заизглежда много млада и уязвима. Линията на челюстта й — гневна, уплашена и неприятна — се отпусна и доби изненадващо нежно и състрадателно изражение. Бузите й бяха закръглени и розови, връхчето на носа й — леко чипо, с меки очертания. Тя беше двайсет и четири годишна жена с лице на момиче, небелязано от хлътнатините на компромиса и дълбоките бръчки на трудни решения. От малкото неща, които Карла ми беше разказала за нея и от видяното при мадам Жу знаех, че животът й всъщност е бил доста тежък, но това изобщо не можеше да се прочете по лицето й.
Тя ми подаде бутилката, аз я поех и отпих глътка. Задържах я и докато тя не ме гледаше, я оставих дискретно на пода до леглото, така че да не може да я достигне. Тя запали цигара и започна да роши косата си, докато хлабавият кок не се разсипа в дълги къдрици по раменете й. С ръка на главата, широкият ръкав на копринената й пижама се хлъзна под лакътя и оголи леко обраслата й бръсната подмишница.
В стаята не се виждаха следи от наркотични вещества, но зениците й се бяха свили като върхове на карфици — вероятно беше взела хероин или някакъв друг опиат. Каквато и да бе комбинацията, тя бързо се надрусваше. Беше се сгърбила върху леглото и дишаше шумно през устата. Тънка струйка уиски и слюнка капеше от ъгълчето на провисналата и долна устна.
И въпреки всичко беше красива. Хрумна ми, че тя винаги изглежда красива, дори и в грозно положение. Нейното лице бе едро, прелестно и необременено — лице на мажоретка на футболен мач, лице, каквото използват в рекламите, за да им помага да продават глупави и ненужни неща.
— Хайде де, разкажи ми що за дете е малкият?
— Ами, мисля, че е религиозен фанатик — доверих й усмихнато и погледнах спящото момче през рамо. — Три пъти ме кара да спирам днес, и тази вечер също, за да може да си каже молитвите. Не знам дали това се отразява благотворно на душата му, но стомахът му явно работи отлично. Яде така, все едно се бори за награда. Тази вечер ме задържа в ресторанта повече от два часа и яде какво ли не — от макарони и печена риба до сладолед и желе. Затова закъсняхме. Аз да съм се прибрал преди цяла вечност, но не можех да го изкарам от ресторанта. Изхранването му тия два дни ще ми струва майка си и баща си. Яде повече от мен.
— Знаеш ли как е умрял Ханибал? — попита ме тя.
— Я пак?
— Ханибал, онзи със слоновете. Не знаеш ли историята му? Прекосил Алпите със слоновете си, за да нападне римляните.
— Да, знам за кого говориш — сопнах й се, раздразнен от нелогичната й реплика.
