Шантарам полностью

На една страница имаше тайнствена и обезпокоителна препратка към името Сапна. Тя гласеше:

„Въпросът: Какво ще направи Сапна?

Отговорът: Сапна ще убие всички ни.“

Прочетох го няколко пъти. Сърцето ми заби учестено. Нямах никакви съмнения, че тя говори за същия човек — Сапна, чиито последователи бяха извършили страшните убийства, за които говореха Абдул Гани и Маджид, Сапна, преследван и от полицията, и от подземния свят. И както изглеждаше от този странен куплет, тя знаеше нещо за него, може би дори кой беше той. Зачудих се какво ли значеше това и дали я грози опасност.

Прегледах по-внимателно страниците преди и след този запис, но не намерих нищо повече, което би могло да е свързано с него или с връзката му с Карла. Но на предпоследната страница на дневника един пасаж съвсем явно се отнасяше до мен:

„Той искаше да ми каже, че е влюбен в мен. Защо ли го спрях? Толкова ли ме е срам, че може и да е вярно? Гледката от това място бе невероятна, изумителна. Бяхме толкова високо горе, че гледахме отгоре хвърчилата, които се рееха така високо над детските глави. Той каза, че аз не се усмихвам. Радвам се, че го каза, и се чудя защо ли.“

А под този запис бе написала:

„Не зная какво ме плаши повече.

Силата, която ни смазва,

или безкрайната ни способност да й устояваме.“

Спомнях си много добре тази реплика. Спомних си, че тя го каза, след като събориха и извлякоха колибите. Като много неща, които казваше тя, и това притежаваше онази интелигентност, която се прокрадваше в паметта ми. Бях изненадан и може би малко шокиран от това, че и тя бе запомнила фразата и я беше записала тук, дори я бе усъвършенствала — притежаваше повече афористична завършеност, отколкото импровизираното й изказване. „Дали тя смята да използва тези думи отново пред някого другиго?“ — запитах се аз.

На последната страница тя бе написала стихотворение — последната й добавка към вече почти запълнения дневник. Тъй като беше на страницата след пасажа, посветен на мен, и тъй като така жадувах за него, прочетох стихотворението и си казах, че е мое. Позволих си да повярвам, че то е за мен или поне част от него е породена от чувства, които бяха мои. Знаех, че не е вярно, но любовта рядко я е грижа какво знаем и каква е истината.

„За да съм сигурна, че никой няма да поеме нататък,

дето водиш ти,

покрих следите ти с косата си.

Слънцето се спусна над острова на нашето легло,

надигна се нощта,

погълна ехото,

а ние бяхме там, заседнали в преплетени проблясъци, шептяха свещите над        гърбовете ни от плавей.

Очите ти над мен — уплашени от обещанията, които мога и да спазя,

жалещо изречените истини

по-малко

от неизречените ни лъжи,

навлязох надълбоко, надълбоко,

за да се боря заради теб с миналото.

Сега и двамата узнахме,

че мъката е семето на обичта.

И двамата узнахме — че ще живея

и умра за тази любов.“

Застанал там, до бюрото, аз грабнах една писалка и преписах стихотворението на един лист. Пъхнах откраднатите думи, сгънати тайно, в портфейла си, затворих дневника и го върнах на бюрото точно както го намерих.

Отидох до библиотеката. Исках да разгледам заглавията, за да ми подскажат нещо за жената, която ги е избрала и прочела. Малката библиотека с четири рафта бе изненадващо еклектична. Имаше текстове за гръцката история, за философията и космологията, за поезията и драматургията. „Пармският манастир“ от Стендал в превод на италиански. Копие от „Мадам Бовари“ в оригинална френски. Томас Ман и Шилер на немски. Джуна Барне и Вирджиния Улф на английски. Извадих томчето с „Песните на Малдорор“ от Изидор Дюкас. Страниците бяха опърпани и цялата беше изподраскана с ръкописни бележки на Карла. Взех друга книга — превод на немски на „Мъртви души“ от Гогол, и много страници от нея също бяха нашарени с бележки на Карла. Виждах, че тя поглъща книгите си. Изгълтва ги и не се бои да остави по тях бележки и дори знаци за своите коментари и система от препратки.