— Тази формула — един милион, десет милиона, сто милиона — е истината за цялата политика. Маркс греши. Тя не е въпрос на класи, разбираш ли, защото всички класи са в ръцете на споменатото малцинство. Тази поредица от числа е причината за империите и бунтовете. Това е формулата, породила нашите цивилизации през последните десет хиляди години. Тя е построила пирамидите. Тя е повела вашите кръстоносни походи. Тя е подтикнала света към война и тази формула притежава властта да наложи мир.
— Кръстоносните походи не са мои — поправих го, — но те разбирам.
— Обичаш ли го? — попита той, сменяйки темата толкова бързо, че ахнах. Често го правеше — да скача от тема на тема, беше негова характерна черта. Бе толкова сръчен в този свой номер, че дори и след като го опознах добре, дори когато очаквах тези внезапни отклонения и забежки, пак успяваше да ме хване неподготвен. — Обичаш ли Кадербай?
— Аз… що за въпрос е това?
—
Намръщих се и се извърнах от проницателния му поглед. Стана ми страшно приятно, когато чух, че Кадербай ме харесва и говори за мен. Но не исках да призная, дори и пред себе си колко държа на одобрението му. Играта на блъскащи се чувства — обич и подозрение, възхита и негодувание — ме обърка, както обикновено ставаше, когато мислех за Кадер Хан или общувах с него, и объркването се прояви като раздразнение в погледа и в гласа ми.
— Според теб колко още ще чакаме? — попитах и огледах затворените врати, водещи към личните покои на Кадербай. — Днес следобед имам среща с едни немски туристи.
Абдул не отговори на въпроса и се наведе над масичката между двата стола.
— Ти трябва да го обичаш — прошепна той почти изкусително. — Знаеш ли защо толкова обичам Абдел Кадер, че живота си давам за него?
Бяхме доближили лица толкова, че виждах червените капиляри в бялото на очите му. Бродерията на тези червени нишки се събираше в кестенявите ириси като многобройни пръсти, крепящи златистите червеникавокафяви дискове. Под очите имаше плътни, тежки торбички, които придаваха на лицето му характерното вглъбено изражение, изпълнено със скръб и тъга. Въпреки многобройните шеги и непринудения му смях, торбичките под очите му бяха вечно набъбнали от непролети сълзи.
Чакахме завръщането на Кадербай от половин час. Когато дойдох с Тарик, Кадер ме посрещна топло, а после се оттегли с момчето на молитва и ме остави в компанията на Абдул Гани. Къщата бе съвсем тиха, ако изключим плющенето на дъжда в двора и гърголенето на претоварената помпа на шадравана. В дъното на двора се гушеше двойка гълъби.
Ние с Абдул се взирахме мълчаливо един в друг, но аз не заговорих, не отговорих на въпроса му. „Искаш ли да узнаеш защо обичам този човек?“ Естествено, че исках да узная. Аз бях писател. Исках да знам всичко. Но играта му на въпроси и отговори не ми допадаше много. Не можех да я отгатна и да позная накъде води тя.
— Аз го обичам, момчето ми, защото той е опора на този град. Хиляди хора намират сигурност, като свързват живота си с неговия. Обичам го, защото е поел задачата — докато другите дори и не мечтаят за това — да промени целия свят. Тревожа се, че той влага твърде много време, усилия и пари в тази кауза и аз много пъти съм спорил с него, но го обичам заради неговата отдаденост. А най-много го обичам, защото е единственият човек, когото съм срещал, единственият, когото и ти ще срещнеш, способен да отговори на трите големи въпроса.
— Само
— Да — отвърна той спокойно. —