Двамата мъже бяха африканци. Предположих, че са нигерийци. Докато гледах от тротоара, си спомних шока и срама, който почувствах, когато за пръв път видях подобна разгневена тълпа преди почти осемнайсет месеца, на първия ден от обиколката ми с Прабакер по тъмните места на града. Спомних си какъв безпомощен страхливец се почувствах, когато тълпата понесе съсипаното тяло на мъжа. Тогава си казах, че това не е моята култура, не е моят град и не е моята битка. Осемнайсет месеца по-късно индийската култура беше моя, а тази част на града бе моя собствена. Това беше черноборсаджийски район. Моят район. Работех там всеки ден. Дори познавах някои от хората сред тълпата-убиец. Не можех да позволя това да се случи отново и да не се намеся.

Крещейки по-силно от всички, аз се втурнах сред ревящото множество и започнах да дърпам телата от плътната човешка преса.

— Братя! Братя! Не удряйте! Не убивайте! Не удряйте! — крещях на хинди.

Мъчна работа беше. Повечето се оставяха да ги измъкна. Ръцете ми бяха силни. Мъжете усещаха мощта, която ги изблъсква встрани. Но убийственият им гняв скоро отново ги хвърляше сред суматохата и аз чувствах как юмруците и пръстите им ме удрят и мушкат от всички страни едновременно. Най-сетне успях да се провра до пътника и да го отделя от водачите на мелето. Притиснал отбранително гръб в колата, мъжът вдигна юмруци, сякаш готов да продължи битката. Лицето му бе окървавено. Ризата — разкъсана и оцапана с яркоалена кръв. Очите му бяха широко отворени и побелели от страх, дишаше тежко през стиснати зъби. Ала в стегнатите му челюсти и навъсеното изражение, оголило зъбите му, личеше решимост и смелост. Той беше боец и щеше да се бие до край.

Разбрах го за миг, а после се обърнах, за да застана до него лице в лице с тълпата. С вдигнати длани започнах да ги моля и усмирявам, да им крещя да прекратят боя.

— Когато се втурнах напред да спасявам човека, си представих как тълпата се разделя и се вслушва в гласа ми. Камъните щяха да паднат от ръцете на усмирените мъже. Тълпата, покорена от красноречието и храбростта ми, щеше да се разпръсне, свела очи засрамено. Дори и сега, когато си припомням онзи момент и опасността, понякога се отдавам на мечтателното видение как гласът и очите ми променят душите им и онзи кръг на омразата отстъпва унижен и опозорен и сюрията се разпръсва. Вместо това обаче тълпата се поколеба само за миг, а после настъпи отново към нас, обзета от ревящ, съскащ, кряскащ, кипящ гняв, и ние бяхме принудени да се борим за живота си.

По ирония числеността на нападателите работеше в наша полза. Бяхме в клопката на неудобно L-образно пространство, образувано от наблъсканите една в друга коли. Мелето ни обкръжаваше и изход нямаше. Но смазващият им брой затрудняваше действията им. Върху нас се сипеха по-малко удари, отколкото ако имахме насреща си не толкова много хора, а в своя гняв нападащата тълпа често улучваше по някой от своите.

И може би гневът им наистина донякъде се смекчи, забелязах някаква неохота да ни убият, въпреки настоятелното желание да ни причинят болка. Тази неохота ми е позната. Виждал съм я в много изпълнени с насилие светове. Не мога съвсем да я обясня. Като че груповото съзнание на тълпата притежава някаква колективна съвест и точният призив в съвсем точния момент може да отклони убийствената омраза от жертвата. Сякаш тълпата точно в този решителен миг иска да бъде спряна, иска да я възпрепятстват от най-ужасното насилие. И в този миг на съмнение един-единствен глас или юмрук, издигнат срещу натрупващото се зло, може да е достатъчен да я отклони. Виждал съм го в затвора, където мъже, решени да изнасилят групово някой затворник, могат да бъдат спрени само от един глас, който събужда срама им. Виждал съм го и на война, където един силен глас може да отслаби и смрази изпълнената с омраза жестокост, с която измъчват заловен пленник. И може би го видях през онзи ден, докато двамата с нигериеца се борехме с тълпата. Може би странността на ситуацията — бял мъж, гора, който се моли на хинди за живота на двама чернокожи — ги въздържа от убийство.

Автомобилът зад нас изведнъж изрева и оживя. Грамадният шофьор бе успял да го запали. Той форсира мотора и започна внимателно да завива и да се отдалечава от мястото. Ние с пътника бавно заситнихме подир колата, когато тя се вряза в тълпата. Измъкнахме се, като разбутвахме мъжете и извивахме ръцете им, докато се опитваха да ни сграбчат за дрехите. Шофьорът се пресегна назад, отвори задната врата и двамата скочихме вътре. Натискът на тълпата затръшна вратата. Двайсет, петдесет ръце забарабаниха, удряха, пляскаха и думкаха по колата. Шофьорът потегли и запълзя към „Козуей“. Най-различни снаряди — чаши за чай, кутии с храна, десетки обувки — се сипеха върху нас. После се освободихме и се устремихме по оживената улица, като гледахме през задното стъкло дали не ни следят.

— Хасаан Обикуа — произнесе пътникът до мен и ми протегна ръка.

Перейти на страницу:

Похожие книги