Гласът на Гани беше ново течение в широката и мощна река, която ме носеше — реката на града и неговите петнайсет милиона животи. Гъстата му кестенява коса бе прошарена със сиво, а на слепоочията бе съвсем побеляла. Мустаците му, по-скоро сиви, отколкото кафяви, се спускаха над изящни, почти женствени устни. Тежък златен ланец блещукаше на врата му в следобедната светлина в тон със златното, проблясващо в очите му. И докато се взирахме един в друг в копнежната тишина, обрамчените със зачервени клепачи чаши на очите му започнаха да се пълнят със сълзи.
Нямах съмнения в дълбочината на чувствата му, но и не ги разбирах напълно. В този момент зад нас се отвори врата и кръглото лице на Гани се отпусна в обичайната маска на весела приветливост. И двамата се обърнахме и видяхме Кадербай да влиза с Тарик.
— Лин! — каза той, отпуснал ръце на раменете на момчето. — Тарик ни разказа колко много е научил с теб за три месеца.
Три месеца. Отначало бях решил, че е невъзможно да издържа компанията на момчето и три дни. Ала трите месеца се бяха изнизали твърде бързо и когато дойде време да го отведа у дома, го върнах на чичо му против желанието на сърцето си. Знаех, че ще ми липсва. Той беше добро момче. Щеше да стане прекрасен мъж — мъжът, който някога аз се опитах да бъда, и се провалих.
— Още щеше да е с мен, ако не беше пратил да го повикат — отвърнах. В тона ми имаше намек за упрек. Жестоко ми се струваше своеволието му, че без предупреждение прати момчето да живее с мен цели месеци, а после също така внезапно ми го отне.
— През последните две години Тарик завърши обучението си за Корана в нашето училище, а сега напредна с теб и в английския. Време му е да заеме мястото си в колежа и според мен е чудесно подготвен.
Тонът на Кадербай бе благ и търпелив. Обичливата и поразвеселена усмивка в очите му ми въздействаше толкова силно, колкото силните му ръце държаха раменете на сериозното и вглъбено момче пред него.
— Знаеш ли, Лин — рече той тихо, — ние имаме една поговорка на езика пущу. Значението й е, че ти не си мъж, докато не отдадеш цялата си обич, искрено и свободно, на едно дете. И не си добър човек, докато не спечелиш в отговор, искрено и свободно, обичта на дете.
— Тарик е добре — казах аз и се изправих, за да се ръкуваме за довиждане. — Той е добро момче и ще ми липсва.
Не бях единственият, на когото щеше да липсва. Той беше любимец на Касим Али Хюсеин. Първенецът често го посещаваше и го водеше със себе си на обиколките из бордея. Джитендра и Радха го бяха разглезили с обичта си. Джони Пурата и Прабакер го понасяха добродушно и го бяха включили в седмичната си игра на крикет. Дори и Абдула се беше привързал към малкия. След Нощта на дивите кучета той посещаваше Тарик по два пъти седмично, за да го учи на изкуството на боя с пръчки, ножове и с голи ръце. Често ги виждах през тези месеци: силуетите им, изрязани на хоризонта като фигури от театър на сенките, докато се упражняваха на тясното пясъчно плажче до бордея.
Ръкувах се с Тарик последен и се вгледах в сериозните му искрени черни очи. Спомените от последните три месеца заподскачаха по гладката повърхност на мига. Спомних си първото му сбиване с едно от момчетата от коптора. Много по-едрото дете го беше съборило на земята, но Тарик го пропъди само със силата на очите си, като с поглед го принуди да се засрами. Другият се пречупи и се разрева. Тариг го прегърна загрижено и близкото им приятелство вече бе свършен факт.
Спомних си въодушевлението на Тарик от уроците по английски, които му провеждах, как той скоро стана мой помощник и започна да помага на другите деца, които също дойдоха да учат. Видях го как се бори редом с нас по време на първото наводнение от мусона, докато копаехме отводнителна канавка в каменистата земя с пръчки и голи ръце. Спомних си как лицето му надникна през разхлопаната врата на колибата ми един следобед, докато се опитвах да пиша.
— Да! Какво има, Тарик? — попитах го раздразнено.
— О, извинявай! — отвърна ми той. — Искаш да си самотен ли?
