Докато слушах оркестъра, наблюдавах децата и си мислех за Тарик — момчето вече ми липсваше. Спомних си една случка от затвора. По онова време, в онзи друг свят вътре в света, ме преместиха в нова килия, където открих малко мишле. Животинката всяка нощ се промъкваше в килията ми през една пукнатина в отдушника. Търпението и маниакалното съсредоточаване са скъпоценните камъни, които изкопаваме в тунелите на затворническата самота. С тяхна помощ и с малки хапки храна подкупвах мишленцето в течение на няколко седмици, докато накрая успях да го науча да яде от крайчеца на ръката ми. Когато надзирателите ме преместиха от тази килия, според установения ред, казах на новия обитател — затворник, когото познавах добре — за дресираната мишка. На сутринта след преместването той ме повика да я видя. Беше хванал доверчивото животинче и го беше разпнал с муцуната надолу на кръст, стъкмен от счупена линийка. Смееше се, докато ми разказваше как мишлето се е съпротивявало, докато го връзвал за врата на кръста с памучен конец. Дивеше се колко време му бе отнело да забие кабари в мятащите се лапички.
Гледах как децата на бордея танцуват като кордебалет от филм и лудуват като маймунки в храм. Учех някои от тези деца да говорят, да четат и да пишат на английски. С малкото, което бяха научили за три месеца, няколко от тях вече припечелваха от работа с чужди туристи. Замислих се дали тези деца не са мишлета, които хранех от шепата си? Дали доверчивата им невинност ще ги доведе до участ, която нямаше и не би могла да е тяхна без мен, без моята намеса в живота им? Какви ли рани и мъчения очакваха Тарик само защото аз съм се сприятелил с него и съм го обучавал?
— Джозеф биеше жена си — обясни Прабакер, докато двойката приближаваше. — Сега хората правят голям празник.
— Щом правят такива шествия, когато един мъж бие жена си, какви ли празненства трябва да вдигат, когато убият някоя? — изкоментира Дидие, вдигнал вежди в почуда.
— Беше пиян и я преби зверски — надвиках аз врявата. — Семейството му и цялата общност му наложиха наказание.
— Аз сам го цапардосах здравата няколко пъти с тоягата! — додаде Прабакер с лице, грейнало в щастлива възбуда.
— През последните месеци той се труди здраво, не близваше капка алкохол и свърши много работа за общността — продължих аз. — Това влизаше в наказанието му и беше начин да спечели отново уважението на ближните си. Жена му му прости преди два месеца. Заедно работеха и спестяваха. Сега имат достатъчно пари и днес заминават на почивка.
— Е, има и по-лоши поводи за празнуване — реши Дидие и си позволи да развърти рамене и бедра в такт с пулсиращите барабани и змийски флейти. — О, за малко да забравя. Има едно суеверие, прочуто суеверие, свързано с онзи Хасаан Обикуа. Трябва да го знаеш.
— Не съм суеверен, Дидие — надвиках аз грохота и воя на музиката.
— Я стига глупости! — присмя ми се той. — Всички на този свят са суеверни.
— Това са думи на Карла — парирах.
Той се намръщи и набърчи чело, докато напрягаше паметта си.
— Така ли?
— Абсолютно. Това са думи на Карла, Дидие.
— Невероятно — смотолеви той. — Мислех си, че са мои. Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— Карай, няма значение. Суеверието, отнасящо се до него, е, че всеки, който срещне Хасаан Обикуа и се поздрави и запознае с него, един ден му става клиент — или жив, или мъртъв. За да избегнеш тази участ, когато го срещнеш за пръв път, не му казваш името си. Никой никога не му го казва. Ти нали не си му казал името си?
Заобикалящата ни тълпа избухна в рев. Джозеф и Мария не бяха далеч. Когато наближиха, видях нейната грейнала, изпълнена с надежда весела усмивка, и неговото изражение, в което се бореха срамът и решителността. Тя беше красива с късо подстриганата си гъста коса, подхождаща на модерната кройка на най-хубавата й рокля. Той беше отслабнал и изглеждаше здрав, мускулест и хубав в синята си риза и новите панталони. Съпрузите се притискаха един в друг, стъпка след стъпка, с ръце, оформили букет от преплетени пръсти. След тях вървяха роднините им, разпънали син шал, в който ловяха банкнотите и монетите, които тълпата им хвърляше.
