Шантарам полностью

— Дидие, изглеждаш ужасно — забелязах, когато Кумар отиде да ни приготви чая. — Сигурно е любов.

В отговор той ми се ухили, заклати покритата си с тъмни къдри глава и вдигна длани нагоре.

— Много съм изтощен, вярно е — каза той и вдигна рамене в старателен жест на самосъжаление. — Хората не разбират, че са нужни наистина фантастични усилия, за да поквариш един простодушен мъж. А колкото по-простодушен е той, толкова повече усилия се изискват. Те не разбират какво ми отнема да вложа толкова много упадък в мъж, който не е роден за него.

— А не си ли слагаш сам главата в торбата? — подкачих го.

— Всяко нещо с времето си — отвърна той със замислена усмивка. — Но ти, приятелю, ти изглеждаш много добре. Само малко, как да го кажа, самотен, за твое сведение. И точно заради това Дидие е тук. Нося ти всичките последни новини и клюки. Знаеш каква е разликата между новина и клюка, нали? Новините ти съобщават какво са правили хората. Клюките — доколко са се изкефили.

И двамата се разсмяхме. Прабакер също се включи — смееше се толкова силно, че всички в чайната се извърнаха да го погледнат.

— Е, добре — продължи Дидие. — Откъде да започна? О, да, свалката на Викрам с Летиша отива към някаква особена неизбежност. Отначало тя го презираше.

— Мисля, че „презира“ е малко силно казано — възразих.

— Е, да, може и да си прав. Щом презира мен — а в това няма никакво съмнение, милата, сладка английска роза — то чувството, което изпитваше към Викрам, действително бе по-меко. Мразеше го, да кажем?

— Да, според мен „мразеше“ би трябвало да подхожда — съгласих се.

— Eh bien, отначало тя го мразеше, но с постоянството на преданото си романтично ухажване той успя да пробуди у нея чувство, което мога да опиша само като дружелюбна погнуса.

Пак се разсмяхме, а Прабакер се шляпна по бедрото и така се разхили, че всички глави се извърнаха към него. Двамата с Дидие вперихме в него изпитателни погледи. Той отговори с дяволита усмивка, но забелязах как погледът му бързо се стрелна вляво. Проследих го и видях новата му любов, Парвати, да приготвя храна в кухнята на Кумар. Дебелата й черна плитка беше въжето, по което един мъж можеше да се изкачи до небесата. Дребничката й фигурка — тя беше нисичка, по-ниска дори и от Прабакер — бе идеалната форма на неговата страст. Очите й, когато тя се обърна в профил да ни погледне, бяха черен огън.

Ала през рамото на Парвати надничаше майка й Нандита. Тя беше страховита жена, три пъти по-широка и по-тежка от дребничките си дъщери Парвати и Сита, взети заедно. Гледаше ни на кръв, а изражението й успяваше да съчетае алчността към нас като клиентела с презрение към мъжкия ни пол. Усмихнах й се и заклатих глава. Усмивката й в отговор забележително приличаше на свирепата гримаса, с която воините маори сплашват враговете си.

— В последния епизод — продължи Дидие — добрият Викрам нае кон от управата на плажа Чоупатн и го пришпори по Крайбрежния булевард към апартамента на Летиша, за да й направи серенада под прозореца.

— И имаше ли успех?

— За съжаление, non. Конят остави купчина merde на пътеката пред входа, несъмнено в някой особено вълнуващ момент от песента, а многобройните останали жители на блока изразили негодуванието си, като замерили клетия Викрам с развалена храна. Забелязали, че и Летиша хвърляла по-гадни снаряди и прицелът и бил много по-смъртоносен, отколкото на всички съседи.

— C’est l’amour — въздъхнах.

— Точно така — merde и развалена храна, c’est l’amour — побърза да се съгласи Дидие. — Сериозно мисля, че трябва и аз да се заема с този романс, ако той се развие успешно. Клетият Викрам, оглупял е от любов, а Лети презира глупаците повече от всичко. Но последния път нещата се развиха много по-успешно за Маурицио. Извъртя някаква далавера с Модена, възлюбения на Ула, и е червив от пари, както би казала нашата скъпа Лети. Сега той е важен играч в „Колаба“.

Насилих се изражението ми да остане безстрастно, докато ревнивите мисли за красивия Маурицио, опиянен от успеха, пробождаха съзнанието ми. Дъждът отново заваля, погледнах навън и видях хората да тичат, запретнали панталони и сарита, за да не ги намокрят в многобройните локви.

— Ето на, вчера — продължи Дидие, като внимателно изливаше чая от чашата си в паничката и после го сърбаше от паничката, както правеха повечето обитатели на бордея. — Модена пристигна в кола с шофьор в „При Леополд“, а Маурицио носи „Ролекс“ за десет хиляди долара. Но…

— Но? — подканих го, щом той млъкна да отпие.

— Ами, техният бизнес е ужасно рискован. Маурицио невинаги е… почтен… в начинанията си. И ако ядоса, когото не трябва, ще последва голямо насилие.

— Ами ти? — попитах. Смених темата, защото не исках Дидие да види как змията на злобата се надига в мен, докато говори за бедата, която може би ще застигне Маурицио. — Ти самият флиртуваш ли с опасността? На новия ти… интерес… му липсва един конец, за да е истинска марионетка, или поне така ми казаха. Има много сприхав нрав, казва Лети, контролиран от мек спусък.