Прабакер не издържа на порива да танцува, скочи от пейката и нахлу сред навалицата от подскачащи и кълчещи се тела, които вървяха пред Джозеф и Мария. С олюляване и препъване на високите си платформи, той заподскача в центъра на шествието. Беше разперил ръце за равновесие, все едно прекосяваше плитка река или калдъръм. Жълтата му риза се мяркаше, докато се въртеше, накланяше и се смееше, танцувайки. Лавината на веселието, която напредваше по дългата пътека към улицата, повлече и Дидие. Наблюдавах го как се приплъзна, лъкатушейки, сред веселящите се хора, унесен в ритмичния танц, докато накрая се виждаха само ръцете му, вдигнати над тъмните къдри.
Девойките обсипваха шествието с дъжд от цветни листенца на хризантеми. Те хвръкваха на ослепително бели рояци и кацаха по всички нас в слялата се тълпа. Точно преди двойката да ме подмине, Джозеф се обърна и ме погледна в очите. Лицето му бе застинало между усмивка и намръщено изражение. Очите му горяха, блеснали под гъстите навъсени вежди, но устните му все така се усмихваха щастливо. Преди отново да се обърне, кимна два пъти.
Той нямаше как да го знае, разбира се, но с това просто кимване отговори на въпроса, останал в мен като тъпа болка на съмнение от времето, когато лежах в затвора. Джозеф бе спасен. Точно така блестяха очите му, когато ми кимна — това бе треската на спасението. Този поглед, тази намръщена усмивка, смесените срам и екстаз, защото и двете бяха важни — срамът придава на екстаза смисъл, а екстазът възнаграждава срама. С това, че заедно с него изживявахме и екстаза, го спасявахме също толкова, колкото и когато станахме свидетели на срама му. И всичко зависеше от нашите действия, от нашата намеса в живота му, защото без обич никой не е спасен.
„Какво е по-характерно за човечеството: жестокостта или способността да се срамуваме от нея?“ — попита ме някога Карла. Когато за пръв път чух въпроса, той ми се стори твърде умен и проницателен. Но сега съм по-самотен и помъдрял и знам, че нито жестокостта, нито срамът охарактеризират човечеството. Прошката — тя ни прави онова, което сме. Без прошка нашият биологичен вид щеше да се самоунищожи в безкрайни отмъщения. Без прошка нямаше да има история. Без тази надежда нямаше да има и изкуство, защото всяко произведение на изкуството в някакъв смисъл е акт на прощаване. Без тази мечта нямаше да има обич, защото всеки акт на обич е в някакъв смисъл обещание за прошка. Животът ни продължава, защото сме способни да обичаме, а обичаме, защото сме способни да прощаваме.
Думкането на барабаните, олюлявайки се, приближаваше далечната улица. Танцьорите лудуваха и се мятаха в ритъм, а техните подскачащи глави приличаха на поле с диви цветя, люляни от полъха на вятъра. Докато ехото на музиката затихваше, ежедневието на бордея отново превземаше бавно пътеките. Отново се отдадохме на обичайните си дела, на нуждите си и на безобидните си, изпълнени с надежда интрижки. И за малко, само за малко, нашият свят стана по-добър, защото сърцата и усмивките, които го владееха, бяха почти толкова чисти, колкото цветните листенца, сипещи се от косите ни и залепващи по лицата ни като неподвижни бели сълзи.
Осемнайсета глава
В началото на скалистия нос, вдаващ се в морето там, където бордеят свършваше, имаше мангрови гори вляво, а после той навлизаше в дълбоките води и описваше дълъг лунен сърп от вълнички с бели гребени по посока на Нариман Пойнт. Мусонът беше в разгара си, но точно сега от сиво-черния океан на нацепеното от светкавици небе не падаше нито капка. Птици се спускаха, нагазваха в плиткото блато и се сгушваха сред стройните трептящи тръстики. Рибарски лодки мятаха мрежи в бурните вълни на крайбрежието. Деца плуваха и си играеха покрай скалистия, обсипан с дребни камъчета бряг. Край златистия полумесец от другата страна на малкия залив се извисяваха кулите, в които живееха богаташите — рамо до рамо, рамо до рамо чак до квартала с посолствата в Пойнт. По широките дворове и площадки за игра те се разхождаха и дишаха чист въздух. От далечния бордей белите ризи на мъжете и пъстроцветните сарита на жените приличаха на многобройни мъниста, нанизани на черните нишки на асфалтовите алеи. Въздухът там, на скалистия бряг под копторите, беше чист и прохладен. Тишината бе достатъчно плътна, за да погълне случайните звуци. Този квартал бе известен като „Колаба Бек“ бей. Малко места в града бяха по-подходящи за духовна и физическа равносметка, която тормози преследвания човек, застигнат от лоши поличби.
Седях сам върху един камък, по-голям и по-плосък от другите, и пушех цигара. По онова време пушех, защото като всички останали пушачи в света, исках да умра също толкова, колкото исках и да живея.
