Шантарам полностью

Затичах се. Дърветата бяха тъмни, листакът им — подгизнал. Самите те приличаха на малки черни облачета и всяко от тях сипеше дъжд. Улиците бяха пусти. Бягах сред бързи потоци вода, които отразяваха раздираното от светкавиците небе. Цялата самота и цялата любов, която познавах, се трупаха и смесваха в мен и най-сетне сърцето ми набъбна от любов към нея, както облаците горе бяха натегнали от дъжда. Тичах, тичах. И кой знае как отново се намерих на същата улица, пред нейния вход. Спрях, разкъсван от блясъка на светкавиците, а гърдите ми се надигаха от страстта, която продължаваше да бушува в неподвижното ми тяло.

Тя излезе на отворената врата, за да погледне небето. Беше облечена в тънка бяла нощница без ръкави. Погледите ни се срещнаха. Тя прекрачи прага, слезе по двете стъпала и тръгна към мен. Гръм разтърси улицата и блясъкът на светкавица изпълни очите й. Тя дойде в прегръдките ми.

Целунахме се. Устните ни някак оформяха мисли без думи — мислите, които имат чувства. Езиците ни се гърчеха и се плъзгаха в своите пещери на насладата. Езиците издаваха какви сме. Човеци. Влюбени. Устните се плъзнаха по целувката и аз я потопих в любов. И сам се предадох и се потопих в любовта.

Вдигнах я на ръце и я внесох в къщата, в стаята, която ухаеше на нея. Хвърлихме дрехите на теракотения под и тя ме поведе към леглото. Лежахме един до друг, но не се докосвахме. В разкъсвания от светкавици мрак капчиците пот и дъждовните капки по ръката й приличаха на безброй блещукащи звездици, а кожата й беше къс нощно небе.

Притиснах устни в небето и облизах звездите. Тя пое тялото ми в своето и всяко движение бе чародейство. Дишането ни бе като молитви, които целият свят редеше. Потта се стичаше на ручейчета в клисурите на насладата. Всяко помръдване бе каскада от сатенена кожа. Под кадифените наметала на нежността гърбовете ни тръпнеха конвулсивно в плам и тласкахме жарта, тласкахме мускулите да завършат онова, което съзнанието започва и телата винаги побеждават. Аз бях неин. Тя бе моя. Тялото ми бе нейната колесница и тя я водеше към Слънцето. Нейното тяло бе моя река и аз се превърнах в морето. И стонът, който сля накрая устните ни, бе онзи свят от надежда и мъка, който екстазът изцежда от любовниците, когато облее душите им в блаженство.

В кроткото дишащо безмълвие, което ни заля и погълна след това, вече нямаше нужди и лишения, и жажда, и болка — нямаше нищо, освен чистата, неизразима прелест на любовта.

— Мамка му!

— Какво?

— Божичко! Виж кое време е!

— Защо? Какво има?

— Трябва да тръгвам. — Скочих от леглото и награбих мокрите си дрехи. — Имам среща в „При Леополд“ и трябва да стигна там за пет минути.

— Сега? Тръгваш сега?

— Няма как.

— „При Леополд“ е затворен — намръщи се тя, надигна се и се подпря на купчината възглавници.

— Знам — смънках, докато си нахлузвах кубинките и ги връзвах. Дрехите и обувките ми бяха подгизнали, нощта бе все така влажна и топла. Бурята утихваше и бризът, полъхнал в задушния въздух, замириса. Коленичих до леглото, наведох се и целунах меката кожа на бедрото й. — Трябва да тръгвам. Дал съм дума.

— Толкова ли е важно?

Лека бръчка на раздразнение преряза челото ми. Ядосах се, че тя настоява и след като й казах, че съм дал дума — това би трябвало да е достатъчно. Но тя бе прекрасна в тази безлунна нощ и имаше право да се сърди. Аз нямах.

— Съжалявам — казах тихо и погалих гъстата й черна коса. Колко пъти бях жадувал да го направя, да протегна ръка и да я докосна, когато стояхме един до друг?

— Върви — каза тихо тя, втренчила се в мен като вещица. — Тръгвай.

Хукнах по „Артур Бандер Роуд“ към безлюдния пазар. Под белите си платнени покривала сергиите приличаха на покрити със саван трупове в хладилник на морга. Ехото на стъпките ми кънтеше, сякаш призраци тичаха с мен. Прекосих „Артур Бандер Роуд“ и тръгнах по „Мериуедър Роуд“, тичах покрай дърветата и високите блокове по булеварда, където онези милион хора, които всеки Божи ден минаваха оттук, сега ни се мяркаха, ни се чуваха.

На първото кръстовище завих наляво, за да заобиколя наводнените улици, и видях пред мен ченге на велосипед. Изтичах към средата на шосето и от една тъмна алея изскочи второ ченге с велосипед. Точно когато преполових страничната улица, в края й се появи първият полицейски джип. Чух втория джип зад мен, а после се зададоха и велосипедистите. Джипът спря до мен. Спрях и аз. Петима души слязоха и ме обкръжиха. Мълчаха — мълчание, пропито с такава възвишена заплаха, че ченгетата се опиваха от нея, а очите им блестяха ликуващо в тихия дъжд.

— Какво става? — попитах на марати. — Какво искате?

— Качвай се в джипа — изсумтя командирът на английски.

— Слушайте, аз говоря марати, не можем ли да… — започнах, но командирът ме прекъсна с груб смях.

— Знаем, че говориш марати, копелдако — отговори той на марати. Останалите се разсмяха. — Всичко знаем. А сега се качвай в шибания джип, шибаняк, или ще те пребием с патите и чак тогава ще те качим.

Качих се отзад в покрития с гюрук джип. Накараха ме да седна на пода и шестима мъже ме хванаха.