Изминахме двете кратки преки до полицейския участък в „Колаба“, срещу „При Леополд“. Забелязах, че улицата пред заведението е пуста. Ула я нямаше, а беше казала, че ще дойде. „Дали тя не ме е накиснала?“ — зачудих се. Сърцето ми думкаше от ужас. Беше глупаво, но въпреки това мисълта загриза като червей всички защити, които бях издигнал в ума си.
Нощният дежурен беше пълен, набит жител на щата Махаращра, който също като мнозина от колегите му полицаи се беше нацедил в униформа, поне два размера по-малка от необходимото. Хрумна ми, че неудобствата, които му причинява, можеха да обяснят злобното му настроение. Нито в него, нито в останалите десет ченгета около мен нямаше и капка веселост. Почувствах перверзно желание да се разсмея на глас в надвисналото навъсено, изпълнено с тежко дишане мълчание. После дежурният заговори на хората си и напиращият ми смях угасна.
— Отведете това копеле и го пребийте — каза той сухо. И да знаеше, че говоря марати и го разбирам, с нищо не се издаде. Говореше на хората си, все едно мен ме няма там. — Пребийте го здравата. Теглете му един як бой. Без счупени кокали, ако може, но го смачкайте, а после го хвърлете в килията при останалите.
Побягнах. Изтръгнах се от полицейския кръг, прескочих с един скок стълбището пред стаята на дежурния и хукнах през застлания с чакъл двор. Това беше глупава грешка и не беше последната, която щях да направя през следващите няколко месеца. „Грешките са като нещастните любови — беше казала веднъж Карла. — Колкото повече се учиш от тях, толкова повече ти се иска да не те бяха сполитали.“ С моята грешка онази нощ успях да стигна до главния вход на участъка, където катастрофирах в група арестанти и се строполих сред кълбото от овързани безпомощни мъже.
Ченгетата ме завлякоха обратно в стаята на дежурния; ритаха ме и ме ръгаха. Вързаха ръцете ми зад гърба с грубо конопено въже, а после ми свалиха кубинките, преди да пристегнат краката. Ниският дебел дежурен извади намотано въже и заповяда да ме овържат от глезените до раменете. Дишаше тежко от гняв и наблюдаваше как ме омотават толкова здраво, че заприличах на египетска мумия. После ме замъкнаха в съседната стая, вдигнаха ме и ме окачиха с лице надолу на кука, висяща до към гърдите ми, като я промушиха през няколко въжени примки откъм гърба.
— Аероплан… — изръмжа през зъби дежурният.
Въртяха ме все по-бързо и по-бързо. Куката опъна въжетата на ръцете ми, а главата ми увисна надолу на една височина с краката ми. Въртяха ме и аз загубих представа къде е горе и къде — долу. После започна побоят.
Петима-шестима мъже заудряха силно и на често тялото ми, което продължаваше да се върти. Пръчките им плющяха по кожата. Болезнените удари се врязваха през въжетата и се сипеха по лицето, ръцете, краката и стъпалата. Усещах, че кървя. Писъците напираха в гърлото ми, но аз стиснах зъби и дори не гъкнах от болка. Нямаше да го позволя. Нямаше да ме чуят да крещя. Мълчанието е отмъщението на измъчвания. Ръце се протегнаха към мен и ме спряха, а стаята продължаваше да се върти. После ме завъртяха в обратна посока и побоят отново започна.
След като се позабавляваха достатъчно, ченгетата ме повлякоха нагоре по металните стълби към ареста — същите метални стълби, по които се изкачихме с Прабакер, когато се опитах да помогна на стопаните на Кано. „Ще дойде ли някой да ми помогне?“ — запитах се. Никой не беше видял, че ме арестуват на безлюдната улица, и никой не знаеше къде съм. Ула — ако изобщо беше дошла пред „При Леополд“ и не беше замесена в моето арестуване — нямаше как да знае, че съм арестуван. А Карла… какво ли можеше да си мисли Карла, освен че я бях изоставил, след като се любихме? Не можеше да ме намери. Системите от затвори са черни дупки за човешки тела: оттам не излизат нито някакви новини, нито лъч светлина. С този тайнствен арест аз бях потънал в една от най-черните дупки на града. Бях изчезнал — все едно съм хванал самолет за Африка.
Но
