Овързан като мумия с въжетата, докато ме влачеха по металните стъпала и тялото ми се блъскаше в тях, аз се насилих да насоча мислите си към тази мантра и я заповтарях в такт с биенето на сърцето си:
Стигнахме горната стълбищна площадка и те ме блъснаха в дългия затворнически коридор. Дежурният нареди на затворниците да ме отвържат. Стоеше на вратата на карцера и ги гледаше, подпрял юмруци на хълбоците си. По някое време ме изрита два-три пъти, за да ги насърчи да побързат. Когато махнаха и последното въже и го дадоха на пазачите, той нареди да ме вдигнат, и да ме изправят срещу него до отворената врата. Чувствах пръстите им по изтръпналата си кожа. Отворих слепналите от кръв очи и видях ухилената му гримаса.
Той ми заговори на марати и плю в лицето ми. Опитах се да вдигна ръка и да го ударя, но затворниците ме държаха здраво. Не ми причиняваха болка, но и не пускаха. Помогнаха ми да вляза в първата отворена килия и ме положиха на бетонния под. Погледнах лицето му, преди да затвори вратата. В свободен, но точен превод, той ми бе казал: „Спукана ти е работата. Животът ти свърши.“
Видях как стоманените решетки се затръшват и почувствах как мраз пропълзява и сковава сърцето ми. Метал издрънча в метал. Ключовете се завъртяха със стържене в ключалката. Погледнах мъжете около мен в очите — мъртвите очи и трескавите, изпълнени с презрение очи, и страхливите очи. Някъде дълбоко в мен задумка барабан. Можеше да е и сърцето ми. Почувствах как тялото ми, цялото ми тяло се напряга и свива като юмрук. Усещах в гърлото си вкус, плътен и горчив. Помъчих се да го преглътна и тогава се досетих, спомних си. Това бе вкусът на омразата — на моята омраза, на тяхната, на омразата на пазачите и на света. Затворите са храмовете, в които дяволите се научават да се молят. Всеки път, когато завъртим ключа, ние завъртаме ключа на съдбата, защото всеки път, когато заключваме някого, ние го обграждаме с омраза.
Двайсета глава
Зад решетките на първия етаж на ареста в полицейския участък в „Колаба“ имаше четири килии, свързани с коридор. От едната му страна бяха помещенията, а другата гледаше през стоманена мрежа към четириъгълника на полицейския двор. Долу на приземния етаж имаше още килии. В една от тях държаха навремето мечока Кано. Транзитните, които прекарваха само една-две нощи в ареста, ги заключваха в приземния етаж. Всеки с изгледи да остане седмица или повече в участъка изкачваше стълбите — или го извлачваха по тях като мен — и влизаше през плъзгащата се стоманена врата в едно от преддверията на ада.
Зад стоманената врата други врати нямаше. В четирите килии се влизаше през сводове, малко по-широки от обикновена къщна врата. Помещенията бяха горе-долу три метра широки. Ширината на коридора беше колкото двама души да се разминат и да отъркат рамене. Беше дълъг около шестнайсет метра. В края му имаше писоар и клекало с формата на ключалка — и двете без врати. Над писоара беше монтиран кран за вода — за пиене и за миене.
Четирите килии и коридорът биха побрали четирийсетина души на приемливо равнище на неудобство. Първата сутрин, когато се събудих, открих, че всъщност сме двеста и четирийсет. Това място беше кошер, термитник, гърчеща се маса от човешки създания, които се притискаха едно в друго при най-малкото помръдване на ръка или крак. Тоалетната тънеше в лайна до глезените, писоарът преливаше. Далечният край на коридора беше същинско вонящо блато. Тежкият влажен мусонен въздух бе напоен със стонове, мърморене, говорене, оплаквания, крясъци и писъци на полудяващи хора, разнасящи се през няколко часа. Останах там три седмици.
В първата от четирите килии, където пренощувах за пръв път, имаше само петнайсет души. Тя беше най-далеч от противната воня на „тоалетната“. Беше чиста и имаше къде да се легне. Всички задържани в нея бяха богати — достатъчно, че да плащат на ченгетата да пребиват всеки, който се опиташе да се вмъкне без покана. Наричаха помещението „Тадж Махал“, а обитателите му —
Във втората стая живееха двайсет и пет души. Разбрах, че всичките са мошеници — мъже, които са лежали в затвор и бяха готови да водят бърза и мръсна борба, за да си запазят мястото. Килията беше известна като
