Когато приключихме с уроците, започнах да работя с Халед всяка сутрин и всяка вечер, седем дни в седмицата. Плащаха ми добре. Печелех такива количества пари, че често получавах дебели пачки рупии, взети направо от банката, все още със стоманените скоби, с които бяха закопчани банкнотите. В сравнение с обитателите в бордея, които бях опознал като съседи, приятели и пациенти в продължение на почти две години, вече бях богаташ.
За да се излекувам колкото се може по-бързо от раните от затвора, наех стая в Къща за гости „Индия“ за сметка на Кадербай. Чистата, облицована с плочки баня и мекото легло ми помогнаха да оздравея, но трябваше да оздравея не само физически. Истината беше, че месеците в затвора „Артър Роуд“ бяха съкрушили духа ми повече от — плътта. Изтезанията в затвора и провалите ми по време на холерната епидемия — да, можех да преживея всяко от тях поотделно и да се върна в онази земя на обич и несрета, когато се почувствам достатъчно добре — но двете заедно бяха повече, отколкото можеше да издържи крехкото ми самоуважение, и вече не исках да живея в бордея или да нощувам там.
Често посещавах Прабакер, Джони, Касим и Джитендра и продължавах да помагам в клиниката — преглеждах пациенти два следобеда всяка седмица. Но странната смесица от наглост и нехайство, която ми позволяваше да бъда лекарят на бордея, вече я нямаше и не чаках да се върне. В сърцето на всяко по-добро „аз“ има известна дързост и тя ме напусна, когато не успях да спася жената на съседа ми, не успях дори да разбера, че е болна. И има невинност — съществена и непоколебима — в сърцето на всяка решителност да служиш. Невинността ми се разколеба, когато излязох, препъвайки се, от индийския затвор — не само краката и усмивката ми бяха несигурни, спънати от спомена за железните пранги. Причините за изнасянето ми от бордея бяха еднакво свързани с душевното ми състояние и с раните по тялото ми.
От своя страна, приятелите от бордея приеха решението ми без въпроси и забележки. Поздравяваха ме топло всеки път, когато ги посещавах, и ме включваха в делниците и празниците на бордея — сватби, фестивали, събори или игра на крикет — все едно продължавах да живея и да работя с тях. Въпреки потреса и мъката при гледката на измършавялото ми тяло и клеймата на белезите, които надзирателите бяха отпечатали върху кожата ми, те нито веднъж не споменаха затвора. Мисля, че това отчасти се дължеше на чувствителността към срама, който подозираха, че изпитвам, срамът, който би ги обзел, ако те бяха попаднали в затвора. В душите на Прабакер, Джони Пурата и дори Касим Али това донякъде можеше да се дължи на вината, че не бяха успели да ми помогнат, защото не им бе хрумнало да ме потърсят. Никой от тях не беше разбрал, че съм арестуван. Бяха решили, че животът в коптора просто ми е омръзнал и съм се върнал към уютния си живот в уютната си страна като всеки друг от познатите им туристи и пътешественици.
Това също се промъкваше в нежеланието ми да се върна в бордея. То ме слисваше и обиждаше — след всичко онова, което свърших там, въпреки че ме включваха в дрипавото ято на техния така многолюден живот, те все още очакваха да ги напусна, когато ми скимнеше, без да им кажа и дума за сбогом.
Затова когато здравето ми се подобри и започнах да печеля добри пари, не се върнах в бордея. Вместо това с помощта на Кадербай си наех апартамент в „Колаба“ в края на Бест стрийт откъм сушата, недалеч от „При Леополд“. Това беше първият ми апартамент в Индия и за първи път се глезех с пространство, уединение и домашни луксове като горещ душ и функционираща кухня. Хранех се добре, готвех си храна с високо съдържание на протеини и въглехидрати и се насилвах да изяждам по кофа сладолед дневно. Понапълнях. Спях непробудно по десет часа, нощ след нощ, и замрежвах със сън раните по изподраното си тяло. Но често се будех, ръцете ми удряха и млатеха и още усещах миризмата на мокър метал, на кръв от кошмара.
Тренирах карате и вдигане на тежести с Абдула в любимата му фитнес зала в модното предградие Брийч Кенди. Често с нас идваха и още двама млади гангстери, Салман Мустан и приятеля му Санджай, с които се срещнах при първото си посещение на съвета на Кадер. Бяха силни, здрави мъже, гонещи трийсетте, които обичаха да се бият почти толкова, колкото и да правят секс, а те доста си падаха по секса. Санджай приличаше на кинозвезда. Той беше шегаджията. Салман беше по-тих и по-сериозен. Макар и да бяха неразделни приятели от детинство, на ринга двамата не се щадяха един друг, точно както и когато се боксираха срещу Абдула и мен. Тренирахме пет пъти седмично и оставяхме двата дни, за възстановяване на травмираните и подутите мускули. Беше хубаво. Помагаше. Вдигането на железа е Дзен за яростните мъже. Малко по малко тялото ми си възвърна силата, якостта и мускулната форма.
