Шантарам полностью

— Не, остави ме да довърша. Имаше една минута, точно по средата, която беше… толкова странна… сякаш се реех извън себе си и виждах долу собственото си тяло и тях — виждах всичко, което ставаше. И… ме обзе едно шантаво чувство, много странно разбиране… на всичко, което се случваше. Знаех кои са те и какви са, и защо го правят. Осъзнавах го съвсем ясно, а после разбрах, че имам два избора — да ги намразя или да им простя. И… не зная защо, нито как, но ми беше напълно ясно, че трябва да им простя. Бях длъжен, ако исках да издържа. Знам, че звучи налудничаво…

— Не звучи налудничаво — прекъсна ме той безизразно, почти разкаяно.

— Все още ми се струва налудничаво. Не съм го… проумял още. Но се случи точно това. И действително им простих. Наистина. Някак си съм убеден, че точно на това дължа оцеляването си. Не че гневът ми мина — мамка му, ако се бях освободил и имах пистолет, сигурно щях да ги изтрепя всичките. Или може би не. Не знам. Но смисълът е в това, че ако не им бях простил, ако само ги мразех, нямаше да издържа, докато Кадер ме измъкна оттам. Щях да рухна. Омразата щеше да ме убие.

— Все пак не е същото, Лин. Разбирам какво ми казваш, но израелците са ми причинили нещо повече. А и ако бях в индийски затвор и постъпеха с мен, както са постъпили с теб, щях да намразя индийците завинаги. Щях да ги намразя всички.

— Ала аз не ги мразя. Обичам ги. Обичам тази страна. Обичам този град.

— Не можеш да твърдиш, че не искаш отмъщение, Лин.

— Искам отмъщение. Прав си. Иска ми се да не го желаех. Иска ми се да бях по-добър. Но искам да отмъстя само на един човек — на тази, която ме е натопила, не на целия народ, на който принадлежи.

— Е, ние с теб сме различни — каза той безизразно, загледан в далечните огньове — на крайбрежната петролна рафинерия. — Ти не разбираш. Не можеш да го разбереш.

— Разбирам, че омразата те убива, Халед, щом не можеш да я отхвърлиш.

— Не, Лин. — Той се обърна към мен в полумрака на таксито. Очите му блестяха и крива усмивка бе застинала на прорязаното му от белег лице. Напомняше израза на Викрам, когато говореше за Лети, или лицето на Прабакер, когато говореше за Парвати. Беше изражението, каквото добиват някои хора, когато разказват как са познали Бога.

— Тъкмо моята омраза ме спаси — произнесе той тихо, но обзет от трескав плам. Меките, закръглени американски гласни се смесваха с глухите придихателни звуци на арабския в звук, в глас — нещо средно между Омар Шариф и Никълъс Кейдж. По друго време, на друго място и в друг живот Халед щеше да чете поезия на арабски и английски и да докарва всички, които го слушат, до ликуване и сълзи. — Знаеш ли, омразата е нещо много гъвкаво. Омразата оцелява. Дълго време трябваше да крия омразата си. Хората не можеха да я понесат. Тя ги стряскаше. Затова изкарах омразата извън себе си. Странно е, че години наред бях бежанец, и все още съм, и моята омраза също беше бежанец, досущ като мен. Моята омраза беше извън мен. Семейството ми… всички бяха убити… изнасилени, заклани… И аз убивах хора… застрелвах ги… прерязвах им гърлата… и омразата ми оцеля там, навън. Тя укрепна, заякна. А после един ден се събудих — вече работех за Кадер, имах и пари, и власт, и почувствах как тя пропълзява обратно в мен: там, където й е мястото… И се радвам. Тя ми харесва. Тя ми е нужна, Лин. Тя е по-силна от мен. Тя е по-храбра от мен. Моята омраза е моят герой.

Фанатичният му взор не угасна веднага, а после той подкани задрямалия на седалката шофьор:

— Чало, бхаи! Да тръгваме, братко!

Малко по-късно той наруши мълчанието и попита:

— Чу ли за Индира?

— Да, по радиото в „При Леополд“.

— Хората на Кадер в Делхи знаят подробности. Вътрешна информация. Разказаха ни я по телефона точно преди да изляза за срещата. Доста гадно са я ликвидирали.

— Така ли? — Все още мислех за Халедовата песен на омразата. Подробностите за убийството на Индира не ме интересуваха, но бях доволен, че смени темата.

— В девет сутринта, тази сутрин, тя се упътила към един от входовете на резиденцията, премиерската резиденция. Допряла длани, за да поздрави двамата сикхски бодигардове на входа. Познавала ги. Дежурели там само защото тя настояла. След Златния храм, след „Синята звезда“ я посъветвали да уволни сикхите от охраната си. Но тя настояла, защото не можела да повярва, че нейните верни бодигардове сикхи ще се обърнат срещу нея. Тя просто не проумявала колко омраза им е вдъхнала, когато заповядала на армията да атакува Златния храм. И така, тя допряла длани за поздрав, усмихнала се и произнесла „На масте“. Единият бодигард извадил служебния си револвер, трийсет и осми калибър, и стрелял три пъти. Улучил я в червата, в корема. Тя рухнала на пътеката. Вторият насочил към нея автомата „Стен“ и изпразнил целия пълнител. Трийсет изстрела. „Стен“ са стари автомати, страшно удрят от упор. Поне седем куршума я уцелили в корема, три — в гърдите, а един пронизал сърцето.

Продължихме мълчаливо. Аз проговорих пръв.

— Е, според теб как ще реагира валутният пазар?