Шантарам полностью

— През тринайсетата нощ след бягството ни, докато още се криех при рокерската банда, внезапно ме обзе непреодолимо желание да посетя един човек, мой бивш преподавател — продължих най-сетне. — Той четеше лекции по философия в университета в моя град. Беше еврейски интелектуалец, великолепен човек. В града, в който израснах, много го уважаваха. Но колкото и да беше великолепен, още не знам защо отидох да го видя. Не мога да го обясня — всъщност и днес още не го разбирам. Просто трябваше да говоря с него и чувството беше толкова силно, че не можех да му се противя. И така, прекосих целия град и рискувах живота си, за да го видя. Той каза, че очаквал аз да го посетя и ме чакал да дойда. Каза ми, че най-напред трябва да се откажа от оръжията. Опита се да ме убеди, че те не са ми нужни и че ако не се отърва от тях, ще ми донесат нещастие. Каза ми, че трябва да се откажа от въоръжените грабежи и никога повече да не крада. Каза, че съм си изплатил дълга за извършените престъпления, но ако някога пак го повторя, веднага ще ме убият или заловят. „Каквото и да се налага да вършиш, за да останеш на свобода, никога повече не извършвай това престъпление“ — така каза. Искаше да се разделя с приятеля си, защото щели да го хванат със сигурност, и ако съм с него, ще хванат и мен. И ме посъветва да тръгна по света. „Казвай на хората, колкото имат нужда да знаят“ — помня, че се усмихваше, като го изрече, все едно беше нищо работа. — „И искай от хората помощ. Ще се справиш… Не се тревожи… Твоят живот е велико приключение и то едва сега започва…“

Отново се умълчах. Сервитьорът дойде да отнесе празните чинии, но Кадер го отпрати. Мафиотският дон се вгледа в мен с нетрепващи златисти очи, но погледът му бе изпълнен със съчувствие и насърчение.

— Тръгнах си от кабинета му, от кабинета на философа в университета, и знаех, че след този кратък разговор всичко се е променило. Върнах се при рокерите и приятеля си. Дадох му оръжията си и му съобщих, че трябва да замина. Тръгнах сам. Шест месеца по-късно го заловиха след престрелка с ченгетата. Аз още съм свободен, ако тази дума има някакво значение, когато те издирват и няма къде да отидеш. Това е всичко. Сега знаеш.

— Бих искал да се срещна с този човек — произнесе бавно Кадербай. — С лектора по философия. Добър съвет ти е дал. Но кажи ми… доколкото разбирам, Австралия е съвсем различна страна от Индия, защо не се върнеш там и не разкажеш на властите какви мъчения си изтърпял в затвора? Това няма ли да те постави в безопасност и няма ли да ти върне живота и семейството?

— Там, откъдето идвам аз, не доносничим за никого — отвърнах. — Дори и за тези, които ни измъчват. А дори и да бях постъпил така, да се върна, да се изправя пред съда като свидетел и да изоблича гадовете, които измъчват затворници, няма да има никаква гаранция, че на това ще се сложи край. Системата ще се погрижи за тях. Никой, който е с всичкия си, не се доверява на британската правосъдна система: Кога си чул за последно за богаташ, оставил се на милостта на съда? Няма такова нещо. Системата ще се погрижи за мъчителите и на тях ще им се размине, независимо какво са сторили и независимо какви доказателства има. А мен ще ме тикнат обратно в затвора. И пак ще съм в тяхна власт. И ще ме направят на нищо. Мисля… мисля, че ще ме пребият до смърт с ритници там долу, в наказателното отделение. Но такъв вариант няма. Не портиш хората. Не доносничиш за тях за нищо на света. Въпрос на принцип. Сигурно единственият, който ни остава, когато ни затворят в клетка.

— Но ти си убеден, че тези надзиратели продължават да изтезават други мъже в затвора също като теб? — упорстваше той.

— Да.

— И ти си в положението да промениш това, да се опиташ да облекчиш страданията им?

— Може би, а може би не. Както казах, не ми се вярва системата да се разбърза да ги изправи пред съда или да се втурне да ни защитава.

— Но има шанс, някакъв шанс, да те изслушат и да сложат край на мъките на другите мъже?

— Има шанс. Не мисля, че е голям.

— Но все пак шанс съществува? — настоя той.

— Да — отвърнах безизразно.

— Значи би могло да се каже, че в известен смисъл ти си отговорен за страданията на другите?

Въпросът беше оскърбителен, но тонът му бе много мек и състрадателен. Погледнах го в очите и се убедих, че не иска да ме обиди или оскърби. В края на краищата, Кадер ме беше спасил от индийския затвор, а косвено и от австралийския, за който разговаряхме.

— Би могло да се каже — отвърнах спокойно. — Но това не променя принципа. Не доносничиш за никого, по никакви причини.