Шантарам полностью

— Да. Мислехме да й запушим устата, обаче решихме, че ако я запушим, това може и да ни обърка работата, йаар щото тя може да се ошашка с тая тапа. А пък тя и така ще се ошашка достатъчно, ебати, и без тапа на устата.

— Тапа…

— Да. Хайде, ето я, идва! Подготви се за сигнала!

— Здравей, Лин, копеле тлъсто! — възкликна Лети и ме целуна по бузата. — Здравата си заякнал, а, синко?

— И ти изглеждаш добре — отвърнах и се усмихнах, зарадван, че я виждам.

— Е, каква е цялата тая работа? — попита тя. — Май цялата банда е тук.

— Не знаеш ли? — вдигнах рамене аз.

— Не, много ясно, че не знам. Викрам ми каза само, че имаме среща с теб и Дидие… Здрасти, Дидие! И ето ни тук всичките. Какво става?

Влакът от гара Чърчгейт се зададе и се устреми насам. Викрам ми даде сигнал — облещи се, доколкото мускулите му позволяваха, и закима с глава. Хванах Лети за раменете и внимателно я завъртях, докато застане, както ме беше помолил Викрам — с гръб към линиите.

— Лети, имаш ли ми доверие?

Тя ми се усмихна.

— Малко.

— Добре — кимнах. — Е, искам да направиш нещо. Ще ти прозвучи странно, знам, но ако не го направиш, никога няма да разбереш колко те обича Викрам… И колко те обичаме всички ние. Подготвили сме ти изненада. За любовта…

Влакът зад нея влезе в гарата и забави ход. Очите й сияеха. По разтворените й устни трепна усмивка. И угасна. Беше заинтригувана и се вълнуваше. Викрам и Дидие ръкомахаха като пощурели зад гърба й да побързам. Влакът спря с дрезгаво скърцане — триумфалния звук на метала.

— Ами, ето какво е — трябва да си сложиш превръзка на очите и да ни обещаеш да не гледаш, докато не ти кажем.

— Това ли е?

— Да — вдигнах рамене.

Тя ме погледна. Взря се в очите ми и се усмихна. Вдигна вежди и изви надолу устни, докато размишляваше. После кимна и се засмя:

— Добре. Давайте.

Викрам скочи, превърза очите й и я попита дали не е много стегнато. Дръпна я една-две крачки назад, към влака, а после й каза да вдигне ръце над главата си.

— Да си вдигна ръцете? Как, така ли? Викрам, ако ме погъделичкаш, ще си платиш!

От покрива на вагона се показаха някакви мъже. Бяха се возили легнали отгоре. Наведоха се, хванаха Лети за ръцете и без усилие вдигнаха крехкото й тяло при тях на покрива. Лети изпищя, но свирката на началник-влака заглуши пронизителния й вик. Влакът потегли.

— Хайде! — изкрещя ми Викрам и се покатери по вагона горе при нея.

Погледнах Дидие.

— Не, приятелю! — извика той. — Това не е за мен. Ти — давай! Бързо!

Затичах се и се покатерих по вагона на покрива. Там имаше десетина или повече мъже. Някои бяха музиканти. Насядали един до друг, те държаха в скутовете си табли, цимбали, флейти и дайрета. По-нататък на прашния покрив седеше и втора група с Лети — все още с превръзката на очи — по средата. Мъжете я държаха за раменете — по един за всяка ръка и двама откъм гърба, за да я пазят. Викрам беше коленичил пред нея. Чух молбите му, докато пълзях, приведен, към тях по покрива.

— Лети, обещавам ти. Наистина е голяма изненада.

— Да, изненада е, и още как! — писна тя. — И хич не може да се мери с изненадата, която ще те сполети, като слезем оттук, проклет Викрам Пател!

— Здравей, Лети! — подвикнах й. — Прекрасна гледка, а? О, извинявай. Забравих за превръзката на очите. Е, гледката ще е прекрасна, когато можеш да я видиш.

— Лин, това е пълна лудост! Кажи на тези копелета да ме пуснат!

— Няма да е много умно, Лети — намеси се Викрам. — Те са се вкопчили в теб, за да не паднеш, йаар или да не се изправиш и да се закачиш на някоя жица горе, или нещо такова. Само още някаква си половин минута, обещавам, и ще разбереш какво става.

— Разбирам, ти не се безпокой. Разбирам, че като сляза оттук, Викрам, ще си мъртъв! Що не вземеш сега и да ме хвърлиш от проклетия покрив, ти казвам! Ако си мислиш, че…

Викрам отвърза превръзката и я загледа как се озърта, запленена от гледката, откриваща се от покрива на бърз влак. Устата й зяпна, а лицето й бавно разцъфтя в огромна усмивка.

— Охо! Това е… Охо! Гледката наистина е прекрасна!

— Виж! — Викрам й посочи отвъд покривите на вагоните. Над линията беше опънато нещо, много по-високо от тях. Беше вързано за стълбовете на електропроводите. Огромен транспарант, издут като корабно платно от силния вятър. На него бяха изписани някакви думи. Когато се приближихме, надписът вече можеше да се разчете. Думите бяха изписани с букви, високи един човешки бой. Изпълваха цялото ветреещо се платно:

„ЛЕТИША, ОБИЧАМ ТЕ“

— Страх ме беше, че ще станеш и ще пострадаш — каза Викрам. — Затова тия момчета ти държаха ръцете.

Изведнъж музикантите засвириха звънките, пулсиращи акорди на популярна любовна песен. Гласовете им се издигнаха над раздвижващия кръвта ритъм на таблите и воя на флейтите. Викрам и Лети се гледаха в очите, а влакът пристигна на някаква гара, спря и пак потегли. По средата на пътя до следващата гара видяхме друг транспарант. Викрам откъсна очи от нейните и се загледа напред. Тя проследи погледа му. На изопнатото бяло платно този път пишеше:

„ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?“