Минахме под него и продължихме нататък в меката следобедна светлина. Лети плачеше. Плачеха и двамата. Викрам се хвърли напред и я притисна в прегръдките си. Целунаха се. Гледах ги, а после се обърнах към музикантите. Те ми се ухилиха, заклатиха глави и се засмяха, както си пееха. Изтанцувах им малък победен танц, а влакът се лашкаше и пухтеше из предградията.
Милиони мечти се раждаха там, около нас, всеки ден. Милиони мечти умираха и отново се раждаха. Влажният въздух беше набъбнал от мечти, навсякъде в моя Мумбай. Моят град беше жарък, зноен парник за мечти. И там, на този керемиденочервен ръждясал метален покрив, се роди нова мечта за любов. Спомних си за семейството си, докато препускахме във влажния, напоен с мечти въздух. Спомних си и за Карла. И танцувах върху стоманената змия, докато тя се плъзгаше лъкатушно покрай бурните вълни на безкрайното нетленно море.
И въпреки че Викрам и Лети изчезнаха за седмица, след като тя прие предложението му, лекота и оптимизъм, подобен на щастието, бяха обзели компанията от „При Леополд“. Когато най-сетне Викрам се завърна, ние го поздравихме с искрена топлота. С Абдула току-що бяхме привършили тренировката и започнахме безмилостно да го поднасяме за буйната му, капнала от изтощение радост. После, докато Викрам дърдореше за любов, ние дъвчехме, потънали в гладно съсредоточено мълчание. Дидие сияеше, ликуваше за тържеството на романтичния му замисъл и си просеше скромно признание под формата на силни питиета от всичките си познати.
Вдигнах очи над чинията и видях, че един мъж от уличните джебчии, които крадяха за черноборсаджиите, ми маха тревожно. Станах от масата и излязох на тротоара да говоря с него.
— Лин! Неприятности за тебе — избърбори той, като се оглеждаше нервно наляво и надясно. — Трима мъже. Африканци. Грамадни. Много силни. Търсят те. Искат да те убият.
— Да ме убият?
— Да. Да. По-добре се махни. Бързо се изнасяй от Бомбай!
Той побягна и го загубих в тълпата. Озадачен, но спокоен, се върнах на масата. Бях хапнал само една-две хапки, когато друг мъж ме извика на улицата — Джордж Близнака.
— Май си загазил, стари друже — говореше бодро, но с напрегнато и уплашено изражение.
— Ъхъ.
— Някакви трима африканци с дебели вратове, май са нигерийци, имат намерение да ти нанесат някои тежки телесни повреди, ако ме разбираш.
— Къде са те?
— Не знам, приятел. Видях ги да говорят с някои от уличните момчета, но после се качиха на едно такси и се разкараха. Грамадни са, да ти кажа. Напълниха таксито до дупка. Чак преливаше през прозорците, разбираш ли?
— За какво ме търсят?
— Нямам представа, пич. Нищо не споменаха за повода, Лин. Търсят те и са ти намислили нещо гадно. На твое място бих си вардил гърба и бих внимавал къде стъпвам, слънчице.
Бръкнах в джоба си, но той ме стисна за китката.
— Не, приятел. Заведението черпи. Каквато и да е тая игра, не е редно.
И той подгони трима преминаващи немски туристи, а аз се върнах в ресторанта. След като получих предупреждение и от Джордж Близнака,
— Лин! — възкликна той с безумен поглед. — Лоши новини!
— Знам, Прабу.
— Трима души, африканци, искат да те набият и убият, и пребият! Навсякъде разпитват. Такива са — грамадни! Като биволи! Трябва да се избягаш с късмет!
Пет минути го успокоявах, а после трябваше да му измисля и мисия — да търси африканците по хотелите, които познава добре, за да го откъртя от себе си. Когато отново останах само с Дидие, Викрам и Абдула, мълчаливо започнахме да прехвърляме през ума си какви възможности имам. Викрам проговори пръв.
— Добре, значи, намираме тия копелета и им чупим главите,
— След като ги убием — додаде Абдула.
Викрам заклати глава утвърдително.
— Две неща са сигурни — произнесе бавно Дидие. — Първо, не бива да оставаш сам, Лин, нито за момент, докато въпросът не се разреши.
Викрам и Абдула кимнаха.
— Ще се обадя на Салман и Санджай — реши Абдула. — Няма да си сам, братко Лин.
— И второ — продължи Дидие — онези, които и да са те и каквито и да са основанията им, не бива да остават в Бомбай. Трябва да се махнат — по един или друг начин.
Станахме да платим и да си тръгваме. Когато останалите се запътиха към касата, Дидие ме спря и ме дръпна на стола до него. Придърпа една салфетка, започна да бърника нещо под масата и накрая ми бутна някакъв вързоп. Беше пистолет, увит в салфетката. Никой не знаеше, че Дидие е въоръжен. Бях сигурен, че аз пръв видях и пипнах оръжието. Стиснах го здраво, както беше увит в салфетката, и излязох заедно с другите от ресторанта. Погледнах през рамо и той ми кимна сериозно, разпилявайки къдравата си черна коса.
