Шантарам полностью

— Alors, баща ми се върнал в Марсилия след войната в същата къща, която бил принуден да напусне, след като ненавиждащите евреите завладели града. Той участвал в Съпротивата и го ранили при ръкопашен бой с германците. Поради това никой не смеел да го закача. Открито — не. Но съм убеден, че еврейската му гордост и физиономия са напомняли на добрите граждани на Марсилия за хилядите френски евреи, предадени и осъдени на смърт. Завръщането му в къщата, от която бил прокуден, и сред хората, които го били предали, било като несъстоял се триумф. И мисля, че тази хладина превзела сърцето му със смъртта на майка ми. Дори и докосването му, като си го припомням сега, беше студено. Дори и ръката му, когато ме докосваше.

Той спря да отпие от чашата и бавно и внимателно я постави точно върху мокрото кръгче, което беше оставила.

— И, значи, той беше великолепен човек — продължи и ме погледна в очите с притеснена усмивка. — И великолепен учител, с едно изключение. Изключението бях аз. Аз бях великият му провал. Умът ми не възприемаше физиката и математиката. Те бяха езици, които не съумявах нито да дешифрирам, нито да разбера. Моята тъпота предизвикваше груба невъздържаност у баща ми. Студената му ръка — така ми се струваше, когато бях малък — беше толкова голяма и корава като на великан, че когато ме удареше, цялото ми тяло се вцепеняваше и болеше под камшиците на пръстите му. Боях се от него и се срамувах от провалите си в училище, затова много често кръшках и попаднах, както се изразяват англичаните, в лоша компания. На тринайсетия ми рожден ден вече бях съден много пъти и бях прекарал две години по детски поправителни домове. На шестнайсет напуснах бащината къща, бащиния си град и бащината си страна завинаги.

Попаднах в Генуа случайно. Виждал ли си я? Казвам ти, това е перла в тиарата на Лигурийския бряг. И един ден на плажа в Генуа срещнах мъж, който откри живота ми към всичко добро и красиво в света. Казваше се Риналдо и беше на четирийсет и осем години, а аз бях на шестнайсет. Семейството му носеше някаква старинна титла на благороден род, водещ началото си чак от времето на Колумб. Но той живееше във великолепната си къща на скалите без претенциите на ранга си. Беше учен и единственият истински ренесансов човек, който някога съм срещал. Разкри ми тайните на древността, историята на изкуството, мелодията на поезията и поетичността на музиката. Освен това бе красавец. Косата му беше сребристобяла като пълната Луна, а много тъжните му очи бяха сиви. В контраст с животинските лапи на баща ми и тяхното мразовито докосване, ръцете на Риналдо бяха издължени, изящни, топли, изразителни, той влагаше нежност във всичко, което докосваше. Научих какво е любовта с целия си ум и с цялото си тяло. В ръцете му аз се родих.

Той се закашля и се опита да прочисти гърлото си, но кашлицата премина в пристъп, който разтърси тялото му в болезнени спазми.

— Трябва да спреш да пушиш и пиеш толкова, Дидие. И да се поразкършваш от време на време.

— Ох, моля ти се! — Той потръпна, загаси фаса си и извади нова цигара от пакета пред него, когато кашлицата поутихна. — Няма нищо толкова депресиращо колкото добрите съвети и ще съм доволен, ако не ми ги натрапваш. Честно, шокиран съм от теб. Ти несъмнено трябва да го знаеш! Преди години изтърпях един толкова обидно неоснователен добър съвет, че после шест месеца бях в депресия. На косъм ми се размина, едвам се оправих.

— Извинявай — усмихнах се. — Не знам какво ме прихвана.

— Простено ти е — изфуча той и пресуши чашата с уиски, когато сервитьорът му донесе следващата.

— Знаеш ли, Карла казва, че в депресия изпадат само хората, които не умеят да тъжат — напомних му аз.

— Не е права! — заяви той. — Аз съм специалист по tristesse. Тя е съвършената и определяща проява на човечността. Много животни умеят да изразяват щастието си, но само човешкото животно притежава гения да изразява великолепна тъга. А за мен тя е нещо специално, всекидневна медитация. Тъгата е моето единствено изкуство.

Той се нацупи сърдито и замълча, но после ме погледна в очите и избухна в смях.

— Имаш ли вести от нея?

— Не.

— Но знаеш къде е тя?

— Не.

— Напуснала е Гоа?

— Помолих един мой познат там, Дашрант… Той държи ресторант на плажа, където живееше тя… Помолих го да я наглежда и да се грижи тя да е добре. Миналата седмица му се обадих и той ми каза, че е заминала. Опитал се да я убеди да остане, но тя… знаеш как е.

Дидие присви замислено устни. И двамата наблюдавахме влачещата се, мързелуващата, суетящата се и бързаща улица само на два метра от нас, зад широката входна врата на „При Леополд“.

— Eh bien, не се тревожи за Карла — обади се най-сетне Дидие. — Тя е под добра закрила, слабо казано.