Шантарам полностью

Думите му може би означаваха, че може да се грижи сама за себе си и че живее под щастлив и късметлийски знак. Грешах. В тях имаше нещо повече. Трябваше да го попитам какво има предвид, разбира се. Доста време след този разговор съм се питал колко ли по-различен щеше да е животът ми, ако само го бях попитал какво е искал да каже тогава. Вместо това аз — с моя твърде самонадеян ум и твърде гордо сърце — смених темата.

— И… какво стана?

— Какво да е станало? — попита той объркано.

— Какво стана с теб и Риналдо в Генуа!

— А, да. Той ме обичаше и аз го обичах, вярно, но допусна грешка в преценката си. Подложи любовта ми на изпитание. Позволи ми да открия тайника, в който държеше голяма сума пари в брой. Не устоях на изкушението, на което ме подложи. Взех парите и избягах. Обичах го, но взех парите му и избягах. Въпреки цялата си мъдрост той не знаеше, че любовта не може да бъде подлагана на проверки. Честта може, верността също. Любовта, започне ли, продължава вечно, дори и ако намразим любимия. Любовта продължава вечно, защото се ражда в онази частица от нас, която никога не умира.

— Видя ли го отново някога?

— Да. Да, видях го. Поредният завой на съдбата ме върна в Генуа близо петнайсет години по-късно. Вървях по същия пясъчен булевард, където той ме учеше да чета Рембо и Верлен. И го видях. Седеше с група мъже на неговата възраст — тогава вече беше прехвърлил шейсетте, и гледаха двама дядовци, които играеха шах. Беше със сива жилетка и черен кадифен шал, въпреки че денят не беше студен. Косата му беше опадала. Сребърната корона от коса… я нямаше. Лицето му беше хлътнало, а кожата — неприятно петниста, като че оздравяваше от тежка болест. А може би умираше от нея. Не знам, подминах го с извърната глава, за да не ме познае. Дори се прегърбих и тръгнах с някаква странна походка, за да се прикрия. В последния момент погледнах през рамо и го видях да се тресе от кашлица, закрил уста с бяла кърпа. Стори ми се, че по бялата кърпа имаше кръв. Ускорих ход, все повече и повече, и накрая побягнах като човек, обзет от ужас.

Отново се умълчахме и оставихме очите ни да блуждаят из тълпите — проследявахме ту някой мъж със син тюрбан, ту жена с черно фередже, було и чадор.

— Знаеш ли, Лин, живях живот, който мнозина биха нарекли покварен. Вършил съм неща, които можеха да ме вкарат в затвора, и такива, заради които в някои страни биха ме екзекутирали. Извършил съм много неща, с които мога да кажа, че никак не се гордея. Но през целия си живот съм извършил едно-единствено нещо, от което наистина се срамувам. Подминах с бързи стъпки този велик мъж, а имах достатъчно пари, достатъчно време и достатъчно добро здраве, за да му помогна. Подминах го не защото се чувствах виновен, че съм му откраднал парите. Не и защото се страхувах от болестта му или от задълженията, които можеха да ме натоварят. Подминах този добър, великолепен човек, който ме обичаше и ме научи да обичам, просто защото беше стар… Защото вече не беше красив.

Той обърна чашата си, огледа празната й вътрешност и я постави на масата толкова леко и внимателно, сякаш можеше да гръмне.

— Merde! Да пием, приятелю! — извика той най-сетне, но ръката ми спря неговата, когато понечи да извика сервитьора.

— Не мога, Дидие, имам среща с Лиса в „Морската скала“. Тя ме помоли да отида там. Трябва да тръгвам, ако искам да стигна навреме.

Той стисна зъби и премълча нещо — може би молба или друго признание. Още не бях пуснал ръката му.

— Виж, ела и ти, ако искаш. Не е среща на четири очи и ще е приятно да се разходим до „Джуху“.

По устните му бавно плъзна усмивка и той измъкна ръката си изпод моята. Без да откъсва поглед от очите ми, вдигна един пръст във въздуха. Сервитьорът дойде. Без да го поглежда, Дидие поръча още едно уиски. Когато си платих и излязох на улицата, той пак кашляше, сгърбен над масата и стиснал чашата с ръка.

Преди един месец си бях купил мотор „Енфийлд Булет“. Вкусът на адреналина на две колела, който усетих в Гоа, не ми даваше мира. Най-сетне се предадох и отидохме с Абдула при монтьора, който обслужваше неговия мотор. Монтьорът, тамил на име Хюсеин, обичаше моторите, обичаше и Абдула почти колкото тях. „Енфийлдът“, който ми продаде, беше в идеално състояние и нито веднъж не ме разочарова. Викрам толкова се впечатли от него, че след по-малко от седмица си купи същия от Хюсеин. Понякога карахме заедно — Абдула, Викрам и аз — редом и ухилени срещу Слънцето.

Онзи следобед, след като оставих Дидие в „При Леополд“, карах бавно, давайки си време и пространство да помисля. Карла беше напуснала къщичката на плажа Анджуна. Нямах представа къде би могла да е. Ула ми каза, че е престанала да й пише, и нямах причини да се съмнявам, че ме лъже. Значи Карла беше заминала и нямаше как да я намеря. Всеки ден се будех от сън за нея, с мисъл за нея. Всяка нощ заспивах, прободен в гърдите от ножа на съжалението.