Шантарам полностью

— Лин, не мога — изхълца тя. — Модена…

— Модена не ме интересува. Искам Маурицио. Кажи ми къде е!

Лиса ме потупа по рамото. Обърнах се и чак сега забелязах, че тя стискаше голям кухненски нож. Посочи с глава към по-близката спалня. Погледнах Ула, после пак Лиса. Тя бавно ми кимна.

Той се криеше в гардероба. Когато го извлякох оттам, започна да ми се моли да не му правя нищо. Сграбчих го за колана и го забутах към входната врата. Той викаше за помощ и аз го ударих с пистолета през лицето. Отново изкрещя и отново го ударих, много по-силно. Той зяпна и искаше отново да извика, но аз стоварих пистолета върху темето му и го накарах да млъкне. Повече не гъкна.

Лиса, размахала ножа, му изсъска:

— Късмет извади, че не те наръгах в червата, копеле! Ако пак я удариш, ще те убия!

— Какво търси той тук? — попитах.

— Заради парите. Модена ги е взел. Ула се обади на Маурицио…

Тя се сепна, слисана от гневния ми поглед, вперен в Ула.

— Знам, знам, тя не биваше да се обажда на никого. Но се обади и тя му каза за това място. Тази вечер трябваше да се срещне и с двамата.

Но Модена не дойде. Тя не е виновна, Лин. Тя не знаеше, че Маурицио те е забъркал в това. Той току-що ни го каза, само преди минута. Каза ни, че е дал името ти на някакви нигерийски главорези. Натопил те, за да отърве кожата. Каза, че парите му трябвали, за да се измъкне, защото като приключат с теб, щели да погнат него. Когато ти дойде, Маурицио се опитваше да измъкне от нея къде е Модена.

— Къде са парите? — попитах Ула.

— Не знам, Лин — извика тя. — Майната им на тия пари. Аз изобщо не съм ги искала! Модена се срамуваше от работата ми. Той не разбира. Бих предпочела да работя на улицата и нищо да не го заплашва, отколкото да позволя тази смахната история да се случи. Той ме обича. Обича ме. Той няма нищо общо с теб и нигерийците, Лин, кълна се! Това си е идея на Маурицио. Започна се още преди седмици. Затова ме беше толкова страх. И тази вечер Модена докопа откраднатите от Маурицио пари, парите на африканците, и ги скри. Заради мен го направи. Той ме обича, Лин. Модена ме обича.

И тя продължи да хълца. Обърнах се към Лиса.

— Вземам го с мен.

— Добре! — изстреля тя.

— Ще се оправите ли?

— Да. Добре сме.

— Пари имате ли?

— Да, не се безпокой.

— Ще пратя Абдула при първа възможност. Заключете вратата и не пускайте вътре никого, освен нас, ясно?

— Дадено — усмихна се тя. — Благодаря, Гилбърт. За втори път се притичваш на помощ.

— Зарежи.

— Не, няма да го зарежа — каза тя, докато заключваше вратата зад нас.

Иска ми се да кажа, че не съм го ударил. Той беше достатъчно едър и силен, за да се защити, но не му стискаше да се бие и моите удари не бяха никаква победа. Той не удряше, дори не се съпротивяваше. Хленчеше, плачеше и се молеше. Иска ми се да кажа, че строгата справедливост и оправданата мъст бяха свили ръцете ми в юмруци и го налагаха. Но не съм убеден. Дори и сега, след много години, не съм сигурен, че това, което сторих с него, не идваше от нещо много по-мрачно, дълбоко и далеч по-неоправдано от гневното възмездие. И още една малка, но ужасна част: аз може би исках да смажа и красотата му — не само предателството му.

Но от друга страна, аз трябваше да го убия, разбира се. Когато го оставих, пребит и окървавен, до болница „Сейнт Джордж“, един глас ме предупреди, че с това не е свършено. Поколебах се, наведен над тялото му, вперил в него погледа на убиец, но не можех да му отнема живота. Нещо, казано от него, докато ме умоляваше да спра да го бия, задържа ръката ми. Каза, че е посочил мен, че ме е хвърлил на нигерийските главорези, когато трябвало да натопи другиго за кражбата, защото ми завиждал. Завиждал ми за увереността, за силата ми, за приятелите. Той ми завиждаше. И в своята завист ме мразеше. В това ние двамата — Маурицио и аз — не се различавахме много един от друг.

Всичко това продължаваше да ме измъчва и на следващия ден, когато потърсих Дидие в „При Леополд“, за да му върна неизползвания пистолет. То продължаваше да ме измъчва, да замъглява ума ми от гняв, примесен със съжаление, когато заварих Джони Пурата да ме чака отвън. Продължаваше да ме измъчва и докато се мъчех да се съсредоточа и да проумея какво ми говореше той.

— Лошо, много лошо — каза той. — Ананд Рао е убил Рашид тази сутрин. Прерязал му гърлото. За първи път, Лин.