Шантарам полностью

Докато се връщахме по дългия тъмен път към града, продължавахме да пеем. Продължавахме да пеем и когато белият „Амбасадор“ ни подмина бавно и обърна. Продължавахме да пеем, когато колата ни подмина отново, пак обърна и ни прегради пътя отстрани на шосето. От нея слязоха четирима мъже, а шофьорът остана зад волана. Най-високият ме грабна за ризата и изкряска някаква заповед на марати.

— Какво е това? — изломотах му и аз на марати.

Друг мъж се приближи и рязко ме удари. Главата ми отхвърча. Още два силни удара разбиха устата и носа ми. Залитнах назад и усетих, че съм нестабилен с единия крак. Паднах и видях как Прабакер се нахвърли срещу четиримата, с разперени ръце, за да им попречи да стигнат до мен. Надигнах се и събрах сили. Успях да нанеса ляво кроше и един удар с десен лакът — за мой късмет и двата бяха много силни. Зад мен Прабакер падна, после скочи на крака, но отнесе такъв тупаник, че се просна зашеметен на земята. Опитах се да застана до него и да го защитя с крака, но се спънах и също паднах. Заваляха удари и ритници. Прикрих се, а един тих глас в ума ми повтаряше: Познавам това… Познавам го…

Мъжете ме хванаха, единият опитно и сръчно ми пребърка джобовете. Пиян и пребит, виждах надвесените над мен хора като в мъгла. После чух още един глас, гласа на Прабакер, разбирах някои думи от молбите му и дръзките обиди, които сипеше върху тях. Скара им се, че срамели страната и народа си с това, че са пребили и ограбили чужденец, гостенин, който нищо не им е направил. Беше дълга реч, в която ги нарече страхливци и спомена Махатма Ганди, Буда, бог Кришна, майка Тереза и боливудската кинозвезда Амитабх Бачан само в едно изречение. Това им подейства. Водачът на групата приклекна до мен. Замаян от пиенето, се опитах да стана и да продължа да се бия, но другите ме бутнаха и ме притиснаха на земята. Познавам това… Познавам го…

Мъжът се наведе и ме погледна в очите. Лицето му бе сурово безстрастно и много приличаше на моето. Той разтвори скъсаната ми риза и пъхна нещо вътре. Бяха паспортът и часовникът ми.

Станаха, изгледаха Прабакер за последно с непонятна омраза и се качиха в колата. Вратите се затръшнаха и колата офейка, разпръсквайки прах и дребни камъчета.

Мъката на Прабакер — след като се убеди, че не съм пострадал тежко и вече можеше спокойно да реве и хленчи — бе неутешима. Обвиняваше себе си шумно и непрекъснато, че ме е завел в този отдалечен бар и ни е оставил да се натряскаме. Каза съвсем откровено, че с радост би поел раните ми върху своето тяло, ако беше възможно. Знамето на неговата гордост, че е най-добрият бомбайски уличен гид, сега бе наполовина свалено. А страстната му безусловна любов към неговата страна, Бхарат Матаджи, Майка Индия, бе понесла по-тежки удари, отколкото тялото може да понесе.

— Лин, има само едно добро, което можем да направим — заключи той, когато си измих лицето на мивката в голямата баня с бели плочки в хотела. — Като се върнем в Бомбай, трябва да изпратиш телеграма на твое семейство и твои приятели за още пари и трябва да отидеш в твоето посолство на Нова Зеландия да се оплачеш за злополука.

Избърсах си лицето, наведох се над мивката и се огледах в огледалото. Не бях пострадал особено тежко. Оформяше се синина около окото. Носът ми беше подут, но не счупен. Устните ми бяха разранени и подпухнали, а по бузите и челюстта ми имаше драскотини от ритниците. Можеше да е много по-зле и аз го знаех. Бях израсъл в бандитски квартал, в който бандите от работническата класа се дебнеха една друга и бяха безмилостни към самотници като мен, които отказваха да се присъединят към някоя от тях. После и затворът. Никой не ме е пребивал по-жестоко от униформените, на които им плащат, за да пазят мира — от надзирателите. Точно това си бе спомнил гласът, собственият ми глас… Познавам това… Това беше споменът — как трима-четирима офицери от наказателния отряд ме притискат, а още двама-трима ме млатят с юмруци, палки и ботуши. Сигурно винаги е по-лошо да те пребият точно те — нали уж са добрите. Когато те млатят лошите, тогава разбираш и го приемаш. Но когато добрите те приковават с белезници за стена, а после се изреждат да те тъпчат и ритат, цялата система, целият свят троши костите ти. А после — и писъците. Писъците на другите мъже, другите затворници. Всяка нощ.

Вгледах се в собствените си очи в огледалото и се замислих за предложението на Прабакер. Невъзможно беше да се свържа с посолството на Нова Зеландия, нито с което и да било посолство. Не можех да се свържа със семейството и приятелите си, защото полицията ги следеше и само това чакаше. Нямах си никого. Нямаше помощ отникъде. Нямах пари. Крадците бяха взели всичко, което имам, до последния цент. Иронията не ми убягна — избягалият въоръжен обирджия бе обран до шушка. Какво ми каза Карла, преди да замина за селото? Не пий алкохол по време на пътуването…