— Няма пари в Нова Зеландия, Прабу — казах му, докато се прибирахме. — Няма семейство, което да помогне, няма приятели, няма и помощ от посолството.
— Няма пари?
— Няма.
— И не можеш да вземеш още? Отникъде?
— Не — отвърнах и събрах малкото си багаж в раницата.
— Това много сериозни неприятности, Лин, извинявай, че ти го казвам в насиненото надраното лице.
— Знам. Според теб можем ли да продадем часовника ми на управителя на хотела?
— Да, Лин, аз мисля съм сигурен. Много хубав часовник. Но мисля той няма да ни даде голяма справедлива цена. В такива работи индийски бизнесмен прибира си религията в задния джоб и много силно с тебе се пазари.
— Няма значение — отвърнах и щракнах закопчалките на раницата. — Стига да може да покрием сметката и да хванем нощния влак за Бомбай, за който говореше. Хайде, стягай си багажа и да вървим.
— Това много, много, много сериозни неприятности — каза той, щом затворихме стаята за последен път и тръгнахме по коридора. Без пари лоша работа в Индия, Лин, ти казвам.
Намръщената му физиономия и присвитите устни не изчезнаха чак до Бомбай. С парите от продадения часовник успях да платя хотела в Аурангабад, останаха ми и за два-три дни в Къща за гости „Индия“ в Бомбай. След като оставихме багажа в любимата ми стая, аз изпратих Прабакер до малкото фоайе на хотела, като напразно се мъчех да съживя малкото чудо на прекрасната му усмивка!
— Ще оставиш всичките тия нещастия на моя грижа — каза той, съвсем сериозен. — Ще видиш, Лин. Аз тебе направя щастлив резултат.
Сподирих го с поглед как слиза по стълбите, а после чух управителя, Ананд, да ми подвиква дружески на марати.
Обърнах се с усмивка и се заприказвахме на марати. След шестте месеца на село можех да говоря с прости, ежедневни разговорни фрази, въпроси и изречения. Скромно постижение, но Ананд очевидно остана много доволен и учуден. След неколкоминутен разговор той извика всички колеги — управители и камериери — да ме чуят как говоря на техния език. Всички те също реагираха с радост и почуда. Познаваха чужденци, които говореха слабо хинди, дори и такива, които го говореха добре, но никой от тях не беше срещал чужденец, който може да разговаря с тях на собствения им любим марати.
Разпитаха ме за село Сундер — никога не бяха чували за него. Разговаряхме за ежедневието, което те добре познаваха от собствените си села и си представяха идилично в спомените. След като поприказвахме, се върнах в стаята си. Едва бях затворил вратата, когато по нея предпазливо се почука.
— Извинете, моля. Прощавайте, че ви безпокоя. — Гласът принадлежеше на висок и слаб чужденец, може би немец или швейцарец, с рядка брада на продълговатото лице и руса коса, прибрана в дебела плитка. — Чух ви, че говорите с управителя и камериерите, и… Ясно е, че сте от много време в Индия… и… Хашиш. Ние с приятелката ми току-що пристигнахме и искаме да купим хашиш. Вие… Може би знаете откъде можем да си купим хашиш, без никой да ни издаде и без неприятности с полицията?
Знаех, разбира се. До края на нощта им помогнах също да сменят пари на черно без риск да ги издадат. Брадатият германец и приятелката му останаха доволни от сделката и ми платиха комисионна. Черноборсаджиите — приятели на Прабакер и негови хора на улицата, се зарадваха, че съм им довел нови клиенти и също ми платиха комисионна. Знаех, че на всяка улица в „Колаба“ ще има и други чужденци, които не искат да се минат. Този разговор на марати с Ананд и камериерите в хотела, случайно дочут от двамата немци, ми беше подсказал как да оцелея в града.
По належащ проблем обаче беше туристическата ми виза. Когато Ананд ме регистрира в хотела, ме предупреди, че е изтекла. Всички хотели в Бомбай трябваше да поддържат регистър за гостите — чужденци със записани номера на валидни визи за всяко чуждо име и паспортен номер. Този регистър бе известен като Си-формуляр и полицията ги следеше много внимателно. Пресрочването на визата беше сериозно престъпление в Индия. Понякога за това наказваха със затвор до две години, а полицията налагаше тежки глоби на хотелските служители, които си позволяваха нередности със Си-формуляра.
Ананд ми го обясни сериозно, преди да запише цифрите и да ме регистрира. Той ме харесваше. Беше от Махаращра, а аз бях първият чужденец, който разговаряше с него на марати. Веднъж можеше да наруши правилата заради мен, но ме предупреди незабавно да отида в Отдела за регистрация за чужденци в полицейското управление и да се погрижа за удължаване на визата.
