Седях в стаята си и претеглях възможностите. Не бяха много. Имах малко пари. Вярно, че неволно бях открил начин да припечелвам пари като посредник и да помагам на предпазливите чужденци да се оправят с черноборсаджиите. Но не бях сигурен, че така можех да изкарам достатъчно, за да живея на хотел и да се храня по ресторанти. Несъмнено парите нямаше да стигнат за самолетен билет, за да напусна Индия. А на всичкото отгоре вече бях пресрочил визата си и формално бях извършил престъпление. Ананд ме увери, че полицаите ще сметнат просрочената виза за обикновено недоглеждане и ще я удължат, без да ме разпитват, но не можех да рискувам свободата си. Не можех да отида в Отдела за регистриране на чужденци. И така, нямаше как да си продължа визата, но без валидна виза не можех да отседна на хотел в Бомбай. Бях натясно между скалата на закона и пропастта на живота на беглец.
Легнах си в тъмното и се заслушах в звуците от улицата, които нахлуваха през отворения ми прозорец — паануола, който канеше клиентите да опитат сладостта на неговите ароматни хапки; продавача на дини, който пронизваше топлата влажна нощ с кънтящия си вик; уличен акробат, подвикващ на тълпата туристи, докато с пот на чело изпълняваше номерата си. И музика, винаги музика. Дали имаше народ, който обича музиката повече от индийците? — чудех се аз.
Мисли за селото — мисли, които бях избягвал и прогонвал, докато не засвири музиката, затанцуваха в ума ми. В деня, когато с Прабакер си тръгнахме, хората ме поканиха да живея с тях. Предложиха ми къща и работа. През последните три месеца от престоя си аз помагах на учителя в местното училище със специални разговорни, уроци по английски. Учех го на чисто произношение на английските думи, помагах му да подобрява тежкия акцент, с който преподаваше на децата. Учителят и селският съвет настояваха да остана. Там имаше място за мен, място и предназначение.
Но не беше възможно да се върна в Сундер. Не и тогава. В града човек може да върви по пътя си, стиснал сърцето и душата си в юмрук; но за да живее на село, трябва да ги разкрие пред собствените си очи. Аз ежечасно носех с мен престъплението и наказанието. Същата тази съдба, която ми помогна да избягам от затвора, бе стиснала бъдещето ми в ноктестите си лапи. Рано или късно, ако се вглеждаха достатъчно дълго и упорито, хората щяха да видят ноктите й в очите ми. Рано или късно те щяха да ме разкрият. Аз се представях като свободен, мирен човек и за кратко бях познал истинското щастие в това село, ала душата ми не беше чиста. Как бих могъл да предотвратя повторното си залавяне? И какво не бих направил за това? Бих ли убил, за да се спася от затвора?
Знаех отговорите на тези въпроси, знаех и че присъствието ми в Сундер омърсява селото. Знаех, че ги мамя винаги, когато ми се усмихнат. Животът на беглеца омърсява с лъжа ехото на всеки смях и е малка кражба при всяка проява на любов.
На вратата се почука. Извиках, че е отворена. Влезе Ананд и ми съобщи с неприязън, че Прабакер е дошъл да ме види с двама свои приятели. Потупах го по гърба, усмихнах се на загрижеността, която проявяваше към мен, и излязохме в хотелското фоайе.
— О, Лин! — усмихна се Прабакер, щом погледите ни се срещнаха. — Имам за теб много добра новина! Това е приятелят Джони Пурата. Той много важен приятел в
Стиснахме си ръцете. Джони Пурата беше с ръст и телосложение горе-долу като моите — това го правеше по-висок и по-тежък от средния индиец. Реших, че е трийсетинагодишен. Дългото му лице бе откровено и бдително. Очите му с пясъчен цвят се втренчиха уверено в мен. Редките му мустаци бяха подрязани в тънка линия над изразителните устни и решителната челюст. Другият, Раджу, беше малко по-висок от Прабакер и с още по-крехко телосложение от неговото.
Нежното му лице носеше печата на тъга, която извикваше състрадание. Такава тъга твърде често е спътница на педантичната, безкомпромисната честност. Гъсти вежди надвисваха над интелигентните му тъмни очи. Тези умни, проницателни очи ме гледаха от уморено и отпуснато лице, което бе много по-старо от трийсет и петте години, които му давах. И двамата ги харесах от пръв поглед.
Поговорихме — новите ми познати ме разпитваха за селото на Прабакер и за впечатленията ми от живота там. Разпитаха ме и за града — за любимите ми места в Бомбай и какво обичам да правя най-много. Тъй като разговорът обещаваше да е дълъг, аз ги поканих на чай в един от близките ресторанти.
— Не, не, Лин — поклати глава Прабакер. — Трябва да тръгваме. Исках само да се запознаеш с Джонито и с Раджуто и те също да се запознаят с тебе. Мисля, че Джони Пурата има нещо да ти каже сега, нали така?
— Взехме решение за теб — обяви Джони Пурата. — Ти ще живееш с нас. Ти си добър приятел на Прабакер. Има място за теб.
— Да, Лин! — додаде бързо Прабакер. — Едно семейство утре заминава и после, вдругиден, тази къща ще е твоя.
