Стоящите Баба бяха мъже, дали клетва никога повече да не сядат и да не лягат до края на живота си. Стоят на крак денонощно, цяла вечност. Хранят се на крак и правят тоалета си на крак. Молят се, трудят се и пеят на крак. Дори спят на крак, завързани с ремъци така, че тежестта им да пада върху краката, но ги задържат да не паднат, докато не са будни.
През първите пет-десет години от това непрекъснато стоене прави краката им започват да се подуват. Кръвта едва се движи по изтощените им вени, мускулите им заякват. Нозете им стават огромни и издути, с характерна форма, покрити с лилави варикозни вени. Пръстите им стърчат от месестите стъпала като пръсти на слон. В следващите години краката им постепенно и все повече изтъняват. Накрая остават само костите, покрити с тънка като боя кожа, и изсъхнали вени, тънки като термити.
Болката е безкрайна и ужасна. Шипове и копия от агония пронизват стъпалата им при всяка стъпка. Изтормозени, измъчени, Стоящите Баба никога не застават на едно място. Постоянно пристъпват от крак на крак в лек, олюляващ се танц, който хипнотизира всеки, който го е видял, също както ръцете на свирача, изплитащ на флейтата си звуци за своите кобри.
Някои Баба полагат клетвата на шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст, почувствали призвание, подобно на онова, което в другите култури подтиква някои да стават свещеници, равини, имами. Мнозина много по-възрастни мъже бяха отхвърлили света, за да се подготвят за смъртта и за следващото ниво на прераждане. Немалко от Стоящите Баба са бизнесмени, в предишното си трудово битие отдадени на безмилостно преследване на удоволствия, власт и печалба. Те бяха светци, преминали през много други призвания и за наказание жертвали много неща, преди да дадат окончателната клетва на Стоящ Баба. Имаше и престъпници — крадци, убийци, едри мафиоти и дори бивши военачалници, търсещи изкупление и дори опрощение в безкрайната агония на клетвата.
Салонът всъщност представляваше коридор между две тухлени сгради зад храма. Напълно скрити, в двора на светилището се намираха тайните градини, аркади и спални, достъпни само за положилите и спазващите клетвата. Покривът на салона беше железен, а подът — застлан с плоски каменни плочи. Стоящите Баба влизаха през една врата в дъното на коридора, а всички останали — през желязната врата откъм улицата.
Клиентите, мъже от всички краища на страната и всички слоеве на обществото, стояха покрай стените на коридора. Стояха, разбира се — в присъствие на Стоящите Баба никой никога не сядаше. Над една открита канавка близо до входа имаше чешма, от която гостите пиеха вода и в която плюеха. Баба обикаляха от човек на човек и от група на група, приготвяха хашиша в глинени лули за клиентите и пушеха с тях.
Лицата им бяха озарени от терзанията. Рано или късно в мъките на безкрайно нарастващата болка всеки от тях изпадаше в сияйно, съвършено блаженство. Светлина, родена от агонията, струеше от очите им. Не познавам по-голямо човешко сияние от сиянието на измъчените им усмивки.
Освен това баба до един бяха божествено, величествено напушени. Пушеха единствено Кашмири — най-добрият хашиш в света, отгледан и произведен в подножието на Хималаите в Кашмир. Пушеха го по цял ден и по цяла нощ, цял живот.
Стоях до задната стена на тесния коридор заедно с Карла и Прабакер. Зад нас беше запечатаната врата, през която влязоха Стоящите Баба, пред нас две редици мъже, строили се покрай стените до желязната врата в края на коридора откъм улицата. Някои бяха с костюми, други — с дизайнерски джинси. Работници с избелели лунги стояха до мъже в традиционно облекло от различни райони на Индия. Имаше млади и стари, бедни и богати. Ние с Карла, бледокожите чужденци, застанали с гръб към стената, често привличахме погледите им. Личеше си, че някои от тях бяха шокирани да видят жена тук. Въпреки откритото им любопитство, никой не дойде при нас и не ни обърна специално внимание — през повечето време то бе насочено към Стоящите Баба и хашиша. Тихото жужене на разговорите се смесваше с музиката и молитвените песнопения, които се чуваха от някаква друга част на комплекса.
— Как ти се струва?
— Невероятно е! — отвърна тя с очи, грейнали в меката светлина на засенчените с абажури лампи. Беше въодушевена и може би малко изнервена. Хашишът бе отпуснал мускулите на лицето и раменете й, но в очите на кротката й усмивка дебнеха тигри. — Невероятно. Ужасно и свещено едновременно. Не мога да реша кое точно е свещеното и кое — ужасното. Ужасно — не е точно това думата, но е нещо такова.
— Разбирам те — съгласих се аз, развълнуван, че съм успял да я впечатля. Тя живееше в този град от пет години и беше чувала много за Баба, но идваше тук с мен за първи път. Тонът ми намекваше, че познавам добре мястото, но не бих могъл да си припиша заслугата. Без Прабакер, който почука на вратата за нас и я отвори със златната си усмивка, нямаше да ни пуснат.
