Шантарам полностью

Абдула говореше на много опростен хинди и повтаряше някои откъси на английски, когато забележеше, че не съм го разбрал. Започна с британското владичество — времето, когато европейците са владеели цяла Индия от прохода Кибер до Бенгалския залив. Фиренги, чужденците, каза той, поставяли прокажените най-ниско в стълбицата на правата и привилегиите. Последни на опашката, те често не получавали нищо от ограничените доставки на лекарства и бинтове; спестявали им лечението. При глад или наводнения не достигали дори традиционните церове и билкови отвари. Така прокажените се усъвършенствали в краденето на онова, с което не можели да се снабдят по друг начин — дори станали толкова умели, че започнали да трупат излишъци и да продават лекарства на собствена черна борса.

На огромната територия на Индия, продължи Абдула, винаги е имало конфликти — разбойничество, бунтове, войни. Мъжете се биели, проливала се кръв. Но много повече умирали от загнояли рани и опустошителни болести, отколкото в битки. Важна част от базата данни на разузнаването били информацията за медицинските умения и контролът върху бинтовете и медикаментите. Всички продажби от аптеки, болници и търговци на фармацевтични продукти на едро се регистрирали. Всяка покупка или поредица от покупки, значително по-големи от обичайното, привличали внимание и понякога се стигало до арести и убийства. Издайническите покупки на лекарства и особено на антибиотици довели до провала на много дакаити и революционери. Но на черния пазар прокажените не задавали въпроси и продавали на всеки, който можел да си плати. Техните мрежи и тайни пазари съществували във всеки голям град в Индия. Купувачите били терористи, подставени агенти, сепаратисти или просто по-амбициозни разбойници.

— Тези хора умират — завърши Абдула с колоритен обрат на фразата, който вече свиквах да очаквам от него — и крадат живот за себе си, а после продават живот на други умиращи.

Когато Абдула млъкна, настъпи плътно, тежко мълчание. Всички ме гледаха. Като че искаха от мен някакъв отговор, някаква реакция на историята на тяхната тъга и умения, на жестоката им изолация и страшната нужда. Дъхът излизаше със свистене през стиснатите зъби на устите без устни. Търпеливи, сериозни очи се бяха втренчили в мен в съсредоточено очакване.

— Може ли… може ли още една чаша вода, моля? — попитах на хинди и сигурно точно това е трябвало да кажа, защото цялата тълпа се разсмя. Няколко деца хукнаха за вода и многобройни ръце ме затупаха по гърба и рамената.

После Ранджитбай ми обясни как Сунил, момчето, което ни донесе вързопа с лекарствата, щял да ми носи доставките в колибата ми в бордея, когато поискам. Наканихме се да тръгнем, но той ме помоли да поседя още малко, а после нареди на всички мъже, жени и деца от своята група да дойдат и да докоснат краката ми. Това бе унизително, истинско мъчение и аз му се примолих да не го правят. Той настоя. Строгост, почти свирепост гореше в очите му, докато прокажените куцукаха към мен и докосваха краката ми със спечените си чуканчета или с черните криви нокти на пръстите си.

Час по-късно Абдула паркира мотора си до Световния търговски център. Постояхме малко, а после той протегна импулсивно ръце и ме притисна в топла мечешка прегръдка. Когато се отделихме един от друг, аз се разсмях, а той се намръщи, явно озадачен.

— Смешно ли е?

— Не — уверих го аз. — Просто не очаквах мечешка прегръдка, това.

— Мечешка? Какво значи това?

— Виж, наричаме такава прегръдка мечешка — обясних аз, като ръкомахах с ръце, все едно бяха лапи. — Мечки, сещаш ли се, косматите животни, дето ядат мед и спят в пещери. Когато прегърнеш някого така, ние казваме, че това е мечешка прегръдка.

— Пещери? Спят в пещери?

— Спокойно, не се притеснявай. Хареса ми. Беше… знак на добро приятелство. Така правят приятелите в моята страна — притискат се в мечешка прегръдка.

— Братко мой — рече той с непринудена усмивка, — ще дойда при теб утре със Сунил от прокажените и с нови лекарства.

И потегли, а аз навлязох сам в бордея. Огледах се наоколо и мястото, което някога смятах за безнадеждно окаяно, ми се стори яко, жизнено, миниатюрен град на безгранична надежда и възможности. Хората, които подминавах, бяха силни и кипящи от живот. Затворих вратата от шперплат на моята колиба, седнах и заплаках.

Страданието, бе ми казал някога Кадербай, е средството за проверка на нашата обич, особено на обичта ни към Бога. Аз не познавах Бога, както се изразяваше той, но дори и като невярващ се бях провалил на проверката този ден. Не можех да обичам Бога — ничий Бог — и не можех да простя на Бог. Сълзите секнаха след няколко минути, но за пръв път плачех толкова дълго и бях все още дълбоко затънал, когато Прабакер влезе в колибата ми и приклекна до мен.

— Той опасен човек, Лин — каза той без никакви предисловия.

— Какво?