— Не! — почти изкрещях, обзет от паника, разтревожен от болестта и от пълното ми невежество по отношение на нея уплашен, че ще ме помолят да им помогна. Обърнах се към Абдула и минах на английски. — Кажи му, че не съм лекар, Абдула. Кажи му, че оказвам само първа помощ по малко, лекувам ухапвания от плъхове и драскотини от бодлива тел, такива работи. Обясни му. Кажи му, че нямам медицинско образование и понятие си нямам от проказа.
Абдула кимна и се обърна към Ранджитбай.
— Да — каза. — Той е доктор.
— Много ти благодаря, Абдула — процедих през стиснати зъби.
Децата ни донесоха пълни чаши с вода и чай в нащърбени чашки. Абдула изпи водата си на бързи глътки. Ранджит наклони глава назад и едно от децата изля водата в гъргорещото му гърло. Поколебах се, уплашен от гротескната болест около мен. Една от думите на хинди, с която в бордея наричаха прокажените, се превеждаше като „-немъртвите-“ и аз се почувствах така, сякаш държах вампирски кошмари в ръце. Струваше ми се, че цял един свят на страдания от болестта бе съсредоточен в тази чаша вода.
Но Абдула изпи чашата си. Бях сигурен, че е изчислил риска и бе решил, че е безопасно. Всеки ден от живота ми бе риск. Всеки час криеше своите заплахи след голямото залагане — бягството от затвора. Сладостното безразсъдство на беглеца поднесе ръката към устата ми и аз изпих водата. Четирийсет чифта очи ме гледаха как преглъщам.
Очите на самия Ранджит бяха с цвят на мед и мътни, по моя преценка, от начален стадий на катаракта. Той ме огледа втренчено — погледът му сновеше от краката до косата ми и обратно, на няколко пъти, с безсрамно любопитство.
— Кадербай ми каза, че имаш нужда от лекарства — произнесе той бавно на английски.
Докато говореше, зъбите му тракаха и тъй като нямаше устни, които да дооформят думите, речта му трудно се разбираше. Например, беше му невъзможно да произнесе звуците Б, Ф, П и В, а М и У звучаха по съвсем друг начин. Устата оформя не само думи, разбира се — тя оформя нагласи, настроения и нюанси на смисъла и тези изразителни намеци също липсваха. А той нямаше и пръсти, затова бе лишен дори и от помощни средства за комуникация. Вместо това едно дете, може би синът му, стоеше до рамото му и повтаряше думите му с тих, но уверен глас, със забавяне един такт от ритъма на речта му, като преводач.
— Винаги се радваме да помогнем на господаря Абдел Кадер — произнесоха двата гласа. — Имам честта да му служа. Можем да ви даваме много лекарства, всяка седмица, без проблеми. Първокласни, както виждате.
Той извика някакво име и едно високо момче на тринайсет-четиринайсет години си проби път през тълпата и остави в краката ми платнен вързоп. То коленичи да го развие. Вързопът беше пълен с много ампули и пластмасови шишенца. Имаше морфинов хидрохлорид, пеницилин и антибиотици за стафилококови и стрептококови инфекции. Контейнерите бяха нови, с етикети.
— Откъде намират всичко това? — попитах Абдула, докато разглеждах лекарствата.
— Крадат го — отговори ми той на хинди.
— Крадат го? Как го крадат?
—
— Да, да.
Хор от гласове се надигна около нас, но в общото им възклицание нямаше шеговитост. Те възприеха похвалата на Абдула сериозно, все едно той се възхищаваше на произведение на изкуството, което бяха създали колективно.
— И какво правят с тях?
— Продават ги на черно — отговори ми той пак на хинди, така че всички присъстващи да могат да следят разговора ни. — Доста добре се препитават от това и от други майсторски кражби.
— Не разбирам. Защо хората ще купуват лекарства от тях? Можеш да си ги купиш почти от всяка аптека.
— Ти искаш всичко да знаеш, братко Лин, нали? Е, тогава да изпием още една чаша чай, защото това е история за две чаши чай.
При тези думи тълпата се разсмя и се скупчи малко по-плътно около нас. Хората взеха да си избират места покрай нас, за да седнат и слушат историята. Голям празен товарен вагон без персонал бавно изтрополи на съседната линия, застрашително близо до колибите. Никой не го удостои с нещо повече от бегъл поглед. Един железничар, облечен с риза и шорти в цвят каки, мина между линиите — оглеждаше релсите. От време на време поглеждаше към лагера на прокажените, но щом отмина, малкото му любопитство се изпари и той повече не се извърна назад. Донесоха чая и отпихме от него, а Абдула заразказва историята. Няколко деца се бяха подпрели на краката ни, приятелски прегърнати. Едно малко момиченце обви с ръка десния ми крак и ме прегърна с непресторена обич.
