Шантарам полностью

— Тоя Абдула, който дойде днес тук. Много опасен човек. Ти по-добре изобщо не го познаваш. А да имаш работа с него още по-лошо опасно.

— За какво говориш?

— Той е… — Прабакер млъкна и по добродушното му, открито лице съвсем ясно личеше как се бори със себе си. — Той е човек убиец, Лин. Убиващ тип. Той убива хората за пари. Той е гунда — гангстер — на Кадербай. Всички го знаят. Всички, освен теб.

Знаех, че това е вярно и без да го разпитвам, без грам доказателства, които да подкрепят думите на Прабакер. Вярно е — казах си наум и щом го казах, осъзнах, че винаги съм го знаел и подозирал. То личеше по начина, по който се отнасяха другите с него, по шепота, който предизвикваше, и по страха, който бях видял в толкова много очи, които гледаха в неговите. По онова, по което Абдула приличаше на най-добрите и най-опасните мъже, които познавах в затвора. Казаното от Прабакер трябваше да е вярно.

Опитах се ясно да си представя какво представлява той, с какво се занимава и какви трябва да бъдат или не трябва да бъдат моите отношения с него. Кадербай беше прав, разбира се. С Абдула много си приличахме. Бяхме мъже на насилието, когато насилието бе нужно, и не се бояхме да нарушим закона. И двамата бяхме изгнаници. И двамата бяхме сами на света. И Абдула, като мен, бе готов да умре по всяка причина, която му се струваше основателна за деня. Но аз никога не бях убивал никого. В това бяхме съвсем различни.

Ала въпреки всичко го харесвах. Мислех за този следобед в бордея на прокажените и си спомнях колко самоуверен бях там с Абдула. Знаех, че част от самообладанието, което успях да проявя, може би почти цялото, всъщност бе негово. С него бях силен и способен да се справя. За пръв път след бягството от затвора срещах човек, който ми въздейства така. Той беше от мъжете, които закоравелите престъпници наричат „стопроцентови“, от мъжете, които биха заложили живота си, щом те наричат свой приятел; които ще застанат зад гърба ти без въпроси и оплаквания и ще са с теб и когато нямаш никакъв шанс.

Тъй като такива мъже толкова често са герои на филми и книги, ние забравяме колко рядко се срещат в реалния свят. Но аз знаех. Това бе едно от нещата, на които ме научи затворът. Затворът сваля маските от хората. В затвора не можеш да скриеш какъв си. Не можеш да се преструваш на корав — ти си или не си, и всеки го знае. И когато ножовете се насочат срещу мен, както се бе случвало нееднократно, и трябва да убиеш или да бъдеш убит, аз научих, че само един мъж сред стотици ще остане с теб докрай в името на приятелството.

Затворът ме научи как да разпознавам тези мъже, когато ги срещна. Знаех, че Абдула е от тях. В моето изгнание на преследван, прехапването на страха, готовността да се бориш и да умреш всеки ден, силата, лудостта и волята, която виждах в него, бяха нещо по-голямо и по-добро от цялата истина и доброта на света. И докато седях в колибата си, нашарен от горещата бяла светлина и хладните сенки, се заклех, че ще му бъда брат и приятел, без значение какво е извършил, без значение какъв е.

Вгледах се в тревожното лице на Прабакер, и се усмихнах. Той спонтанно ми се усмихна в отговор и в миг на необикновена яснота разбрах, че за него аз съм този, който му вдъхва подобна увереност. Онова, което бе за мен Абдула, за Прабакер бях аз. Приятелството е и вид лекарство и пазарите за него понякога също са черни.

— Спокойно — казах, протегнах ръка и положих длан на рамото му. — Всичко ще се нареди. Ще бъде чудесно. Нищо няма да ми се случи.

Единайсета глава

Дългите дни, изпълнени с работа в коптора и изцеждането на комисиони от жадните изцъклени очи на туристите, се разлистваха като лотосови листенца в лятно утро един след друг сред шумотевицата на блъскащите се часове. Винаги имаше по малко пари, а понякога и по много. Един следобед, около месец след първото ми посещение при прокажените, се свързах с компания италиански туристи, които смятаха да продават дрога на други туристи на големите денс партита в Гоа. С моя помощ те купиха четири кила чарас и две хиляди таблетки мандракс. Харесваше ми да въртя нелегален бизнес с италианците. Те действаха целенасочено и систематично в гонитбата на удоволствия и имаха стил, когато упражняваха бизнеса си. Повечето бяха щедри и вярваха в честното и бързо заплащане за коректно и бързо свършена работа. От комисионата спечелих достатъчно пари, че да мога да се оттегля за няколко седмици. Копторът погълна дните ми и повечето от нощите ми.

Беше краят на април, до сезона на мусоните оставаше малко повече от месец. Обитателите на коптора бяха заети с подготовката за идването на дъжда. В работата им имаше някаква спокойна неотложност. Всички знаехме какви неприятности щеше да ни донесе притъмняващото небе. Ала на всяка улица хората бяха щастливи, имаше вълнение в безгрижните усмивки на младите, защото след дългите месеци на суша всички бяхме зажаднели за облаци.