Деветдесет минути по-късно Шон излезе от оръжейния магазин „Форт Мейн Гъне“ с нов 9-милиметров зиг-зауер.
— Вече не помня откога не съм стрелял с пистолет — каза той.
— Затова ще се отбием ей там — отвърна Мишел и посочи залепената до магазина сграда, над вратата на която имаше табела с надпис „Стрелбище“.
Час по-късно Шон проучваше резултатите си.
— Не е лошо — рече Мишел. — Общият ти резултат е близо деветдесет процента, а смъртоносните попадения са точно там, където трябва да бъдат.
— А твоите резултати?
— Малко по-добри. Но съвсем малко.
— Лъжеш.
Завариха Меган във фоайето на мотела, седнала до отрупаната с хартия маса.
— Какво правиш? — попита Шон.
— Работя по някои материали, свързани с делото.
— Какви по-точно?
— Мис Пол ни предложи много интересна информация. Искам да разбера всичко, което държавата знае за миналото на Едгар Рой, искам да съм наясно с онова, с което се е занимавал.
— Едва ли ще стане — поклати глава Мишел. — Особено ако е работил в областта на разузнаването. Веднага ще го скрият под дебелото покривало, наречено „национална сигурност“.
— Така е. Но ако успеем да го представим в съда, съдебните заседатели със сигурност ще се замислят. Следователно става въпрос за изключително силно доказателство, но за да го вкараме в съда, ще трябва да положим страшно много усилия.
— Не съм сигурна, че изобщо ще се стигне до съд — поклати глава Мишел.
— Въпреки това трябва да сме готови с всички възможни криминологични улики, които биха помогнали на защитата — каза Шон. — Например различната пръст, открита по шестте жертви. Възможно е телата да са били заровени другаде, а впоследствие преместени в хамбара на Рой.
— Това би било решаващо доказателство — обнадеждено кимна Меган.
— Освен ако не докажат, че Рой ги е убил някъде другаде, а после ги е изровил и ги е пренесъл във Вирджиния.
— За да ги зарови в собствения си хамбар, където да ги открият ченгетата? — изгледа го Меган. — Доста глупав ход за умен човек като него.
— Да не забравяме анонимния сигнал до полицията. Кой се е обадил? Откъде е знаел, че телата са заровени в хамбара на Рой? Възможно ли е този човек да е истинският убиец, който се опитва да натопи невинен човек?
— Всичко трябва да се докаже — въздъхна Мишел.
— Не, доказването на вина е работа на обвинението. Ние обаче трябва да предизвикаме основателно съмнение сред съдебните заседатели.
— Мърдок много ще се ядоса.
— Нека — тръсна глава Шон и погледна към Меган. — Ти как мислиш?
— Вече не ме е страх от ФБР — усмихна се младата жена.
Шон и Мишел тръгнаха към неговата стая.
— Изправени сме пред различни пътища, по които можем да поемем, но аз мисля, че трябва да се съсредоточим върху Карла Дюкс — каза той.
— По всяка вероятност тя е агент на ФБР.
— Не мисля.
— Защо?
— Ние с теб имаме доста голям опит с агенти на ФБР. Тази жена съвсем не е вчерашна. Ако действително е агент, със сигурност има дългогодишен опит. Което не личи от поведението й. Агентите ветерани се познават отдалеч. По походката, по излъчването. Освен това, ако Дюкс действително е от ФБР, тя щеше да бъде готова да реагира на опитите ни да насочим медиите към случая „Рой“.
— Но въпреки това ние сме врагове за нея — отбеляза Мишел.
— Враговете също могат да стигнат до споразумение.
— Нима мислиш, че можем да я привлечем на наша страна? — изненадано го погледна тя.
— Точно това мисля.
— Но за подобно нещо ще ни трябва тежка артилерия!
— Точно така.
— Имаш предвид нещо конкретно?
— Да.
— Кога ще го използваме?
— Довечера, разбира се.
Карла Дюкс вкара колата си в гаража някъде около девет. Тя отключи вратата на кухнята, остави чантата си на масата и вдигна ръка да набере кода на алармата. Отне й само секунда, за да осъзнае, че липсва непрекъснатият писък на системата, изискващ незабавно декодиране. Алармата беше изключена.
Тя рязко се завъртя. На крачка от нея стоеше Шон. Ръкохватката на пистолета стърчеше от колана му.
— Какво правиш тук, по дяволите? — извика тя.
— Искам да поговорим.
— Нахлул си с взлом в дома ми!
— Не съм. Вратата беше отворена.
— Глупости! Преди да изляза, заключвам всички врати и пускам алармата!
— Този път си забравила. Сама виждаш, че алармата е изключена.
— Ти си я изключил!
— Аз казах, ти каза…
— Намираш се в дома ми. Ще се обадя в полицията!
Тя погледна пистолета му.
— Деветмилиметрова берета — проследи погледа й Шон. — По ирония на съдбата това е стандартното въоръжение във ФБР.
— Много добре — кимна Дюкс и извади джиесем от чантата си. — Сега ще им звънна, за да те приберат заедно със стандартното ти въоръжение.
— Може би искаш агент Мърдок да разбере, че работиш за други? — подхвърли Шон, изпреварвайки намеренията й да набере номера.
— Е, добре. Аз съм агент на ФБР и имам пълното право да те арестувам на място. Но вместо това ще ти дам пет секунди да изчезнеш от тук!
Шон не помръдна. Очите му не слизаха от лицето й, устата му се разтегли в мрачна усмивка.
— Карла, надявам се, че си даваш сметка, че следващите няколко секунди ще решат дали ще влезеш в затвора или не — рече той.
— Какви ги дрънкаш?
— Току-що допусна много голяма грешка.
— Предупредихте.
