— Всяко перо е обосновано. Моите служители се трудиха месеци наред, за да свият разходите до минимум. През цялото време сверяваха часовника си с този на държавните агенции и по тази причина няма никакви изненади.
— Ние във Вашингтон имаме репутацията на празен и надлежно подпечатан чек, но някои от нас все пак искат да видят за какво плащаме.
Макар и с трийсет сантиметра по-висок от Елън Фостър, Бънтинг изведнъж се почувства като джудже.
— Мисля, че поставих достатъчно обосновани предложения на масата — смотолеви той.
— Честно казано, аз ти дадох последен шанс, Питър — ледено го погледна Фостър. — Но ти го пропиля.
— Говорих с президента — бързо каза той и веднага съжали за думите си.
— Знам — стисна устни тя. — Но това не ти донесе нищо друго, освен кратка отсрочка.
Фостър огледа присъстващите.
— Господа, мисля, че заседанието приключи. Мистър Куонтрел, отбийте се в кабинета ми, ако обичате. Трябва да обсъдим някои важни неща.
След тези думи тя се насочи към вратата, следвана по петите от Куонтрел.
Няколко секунди по-късно Бънтинг остана сам, заковал невиждащ поглед във вече ненужната папка с доклада. Когато най-накрая излезе в коридора, никой от спрелите да побъбрят участници в съвещанието не го погледна. По всичко личеше, че Фостър добре си беше свършила работата.
Спря пред вратата на кабинета й и се въоръжи с търпение. Не след дълго Фостър излезе в компанията на Куонтрел.
— Може ли две думи, госпожо министър?
В очите й се появи лека изненада.
— Програмата ми е много натоварена.
— Моля ви, ще ви отнема само минута.
— Ще се видим по-късно, Елън — рече с широка усмивка Куонтрел и приятелски го потупа по рамото. — Горе главата, Пит. Винаги си добре дошъл обратно в „Мъркюри“. Доколкото съм осведомен, в момента имаме свободно място в Ай Ти отдела.
Бънтинг го изчака да се отдалечи и се обърна към Фостър.
— Е, казвай — нетърпеливо го подкани тя.
— Моля ви, не го правете! — прошепна той и пристъпи към нея.
— Какво по-точно?
— Изпреварващия удар.
— За бога, Бънтинг! — изсъска тя. — Как си позволяваш да говориш за това в коридора? Да не си се побъркал?
— Искам още малко време.
Тя го изгледа от глава до пети, после затръшна вратата на кабинета си под носа му.
По обратния път към летището Бънтинг се взря в една съвсем обикновена на вид сграда, разположена в края на отсечката, върху която се издигаше голям, покрит с реклами мол. Беше тухлена, а задната й част опираше в тясна уличка, водеща към предградията. После вниманието му беше привлечено от друго здание с модерна, изцяло остъклена фасада. Едва ли някой подозираше, че зад тази фасада няма нито един прозорец. Това бяха владенията на разузнаването, разпръснати хаотично сред обществени сгради и частни домове. Хората, които минаваха покрай тях, нямаха никаква представа какво се крие зад стените им.
Разузнаването е мръсна, а понякога и смъртоносна работа. Няма никакво значение дали противникът е ликвидиран бързо, с куршум в тила, или го убиват чрез безкрайни и изтощителни разпити. Няма значение дали се изпарява във въздуха след пряко попадение на „умна“ бомба, пусната от хиляди метри височина. Крайният резултат е един и същ. Смърт. Която най-вероятно щеше да настигне и Едгар Рой, и то съвсем скоро.
Бънтинг се намести на седалката и въздъхна. Изведнъж изпита чувството, че изобщо не му пука за договора на стойност два и половина милиарда долара. Какво пък, да върви по дяволите!
— Ще следим ли Карла Дюкс? Ще посетим ли за пореден път Едгар Рой? Ще опитаме ли да объркаме плановете на Мърдок? Ще разровим ли миналото на Кели Пол, за да видим какво ще излезе? Ще разследваме ли убийствата на Бърджин и Хилари? Ще се опитаме ли да разкрием загадката с шестте трупа в хамбара на Рой?
Мишел млъкна и очаквателно погледна Шон, с когото се разхождаше по брега на океана близо до „Мартас Ин“.
— Сами ли ще свършим всичко това? — отвърна с въпрос той. — И как ще го свършим? Само двамата сме.
— Но умеем да работим по няколко задачи едновременно.
— Никой не може да работи добре по няколко задачи едновременно.
— Трябва да предприемем нещо, нали?
— Шестте трупа ни водят към два извода. Или някой е знаел, че той е главният анализатор на правителството и го е накиснал, или действително е убил онези хора, а правителството се опитва да го скрие от обществеността.
— Но ти не вярваш, че го е направил, нали?
— Не, въпреки че не разполагам с твърди доказателства за противното.
— От това следва, че хората, които са го накиснали, са врагове на тази страна. Те знаят с какво се занимава и се опитват да го спрат. Но защо просто не са го убили? Живеел е сам в онази ферма, не би представлявало проблем за тях.
— Вероятно е имал охрана. Едва ли са го оставили на произвола на съдбата. Но целта им може би е друга — нещо повече от елиминирането на най-добрия анализатор на Америка.
— Каква например?
— Не знам — унило призна Шон.
— Според теб кой стреля по колата ни?
— Или противникът, или нашите.
— И аз мисля така.
— Наоколо се въртят доста опасни хора.
— Точно така — кимна Мишел и хвана ръката му. — Ела.
— Къде отиваме?
— Ще видиш.
