— Ти нямаш нищо общо с ФБР. Ако някой трябва да се обади на федералните, това съм аз. — Шон извади телефона си и вдигна пръст над клавиатурата. Жената объркано го наблюдаваше. — Може би все пак ще предпочетеш да си поговорим?
— Може би — нервно преглътна тя.
Шон се пресегна, издърпа джиесема от ръката й и го сложи на кухненския плот.
— Според мен ти се стремиш да убедиш федералните, че работиш за тях. И засега това ти се удава. Успяла си да спечелиш Мърдок, но не той те е изпратил в „Кътърс Рок“.
— Виж какво, аз наистина съм служител на ФБР.
— В такъв случай ми покажи документите си.
— Не ги нося, защото работя под прикритие.
— Къде е беретата ти?
— В спалнята.
— Има някои неща, които са задължителни за всеки федерален агент под прикритие — поклати глава Шон. — А твоят кабинет е гол. Липсва дори фалшива семейна снимка. — Ръката му се плъзна към колана. — И още нещо: беретата никога не е била на въоръжение във ФБР. Там използват глок или зиг.
Дюкс не каза нищо.
— Оттук следва, че си вкарана в „Кътърс“ от други хора — продължи Шон. — А лоялността ти към тях със сигурност няма да се хареса на ФБР.
— Получих официално назначение в „Кътърс Рок“ — отвърна Дюкс. — Имам дълъг стаж в местата за изтърпяване на наказания.
— Това няма значение. Ти си временно тук и дори не си си направила труда да се нанесеш в кабинета си. А тази къща е наета за срок от шест месеца.
— Шпионирал си ме?
— Аз съм детектив. Отделих цял следобед, за да те проверя. Открих доста интересни неща. И не съм единственият.
— Какво искаш да кажеш? — пребледня Дюкс.
— Искам да кажа, че много хора се интересуват от теб, Карла. Нима си вярвала, че ще успееш да играеш и за двете страни, без никой да забележи нещо? Подобна наивност може да ти струва живота.
— Тези хора не се шегуват и не им е до игри.
— Това ми е напълно ясно, повярвай ми.
— Значи знаеш, че нищо не мога да ти кажа. Моля те да си вървиш.
— В такъв случай ще ме принудиш да ти изпратя призовка за делото.
— Какво дело?
— Срещу Едгар Рой, разбира се. Не ми казвай, че си забравила. Шест трупа в хамбара му.
— Какво общо имам аз с това?
— Едгар Рой е единствената причина да те изпратят в „Кътърс Рок“, Карла. А аз като негов официален защитник съм длъжен да направя всичко възможно за оневиняван ето му. Но за да го направя, ще трябва да размътя водата. На това му викат основателно съмнение.
— Ти си глупак.
— А ти не си, така ли?
— Махай се от тук!
— Между другото, Мърдок вече знае истината за теб.
— Това е невъзможно… — започна тя, но изведнъж прехапа език.
— Каквото и да съчиняваш пред ФБР, те рано или късно ще стигнат до верния отговор.
— Искам да си тръгнеш. Веднага!
Шон се обърна към вратата, после спря.
— О, и още нещо… ФБР подслушва телефона ти и проверява електронната ти поща.
— Защо ме предупреждаваш?
— Защото се надявам да се осъзнаеш и да сключиш сделка не с тях, а с мен. — Даде й малко време, за да вникне в смисъла на думите му, после попита: — Разбираш ли за какво става въпрос, Карла?
— Аз… Трябва да си помисля.
— Добре, помисли си. Но не се бави много.
Шон излезе на улицата и се насочи към паркирания встрани от къщата ленд крузър. Запали мотора и натисна газта. В мига, в който къщата изчезна от погледа им, Мишел се прехвърли на мястото за шофьора. През цялото време се бе крила отзад.
— Как мина? — попита той.
— Лесно. Тя не изчака вратата на гаража да се спусне докрай и това ми даде възможност да се промъкна след нея.
— Добре — кимна Шон и погледна часовника си. — Подплаших я, че подслушват телефона и проверяват електронната й поща. Сега й остава само един начин за комуникация.
— Лице в лице, разбира се — рече Мишел. — Но как ще си уговори среща, след като не може да използва телефон или имейл?
— Вероятно с кодиран текст. На пръв поглед невинен, в който се упоменава часът на срещата на предварително уговорено място. — Той погледна към електронния уред за проследяване в ръката й. — Какъв обхват има това нещо?
— Три километра. Достатъчно за целите ни, дори в този огромен и пуст щат, наречен Мейн.
— Къде лепна бръмбара?
— От вътрешната страна на задната чистачка. Никой никога не я поглежда. После изскочих навън през прозореца на гаража. Това май започва да ми става навик.
— Значи сега ще чакаме — каза Шон.
— Според мен няма да е дълго — отбеляза Мишел и се приведе над уреда. — Май вече е готова да тръгва. Наистина здравата си я подплашил.
— Влязох в ролята на адвокат и я изплаших до смърт.
Питър Бънтинг кацна на летище „Ла Гуардия“ и се качи на лимузината, която го очакваше. Но този път не се прибра при своята красива и социално активна съпруга и трите си добре възпитани деца в луксозната къща на Пето Авеню срещу Сентръл Парк.
Не тръгна и към офиса си. Сега трябваше да отиде другаде, тъй като най-важната му задача беше да запази живота на Едгар Рой.
