— Което ще рече, че не е много внимателен, нито особено нежен или грижлив. Какво ви мъчи? Кажете ми, Лина?
— Нищо, Робърт. — Но гласът й потрепна.
— Това нищо означава, че е нещо, което не искате да ми кажете. Не желаете да ми се доверите. Значи раздялата ще ни отчужди, така ли?
— Не зная. Понякога се страхувам, че е така.
— Но тя не трябва да оказва подобно влияние. Как бе онази песен? „Нима ще забравим приятелите стари, отминалите дни?“
— Не съм забравила, Робърт.
— Вече има, струва ми се, два месеца, Каролайн, откакто не сте идвали у дома.
— Откакто не съм била вътре в дома ви — да.
— Минавали сте покрай него, когато сте се разхождали, така ли?
— Понякога вечер отивах там, където свършва полето, и гледах надолу. Веднъж видях Хортенз в градината да полива цветята. Зная и по кое време палите лампата в кантората си — често пъти съм чакала, докато светне. Виждала съм ви как се навеждате между нея и прозореца. Знаех, че сте вие, можех да разпозная очертанията на фигурата ви.
— Чудно как не съм се натъкнал на вас — обикновено след залез-слънце се разхождам до възвишението над клисурата, където започват полята.
— Зная. Една вечер почти щях да ви заговоря, толкова близо минахте покрай мен.
— Нима? Минал съм покрай вас, а не съм ви видял! Сам ли бях?
— Виждала съм ви два пъти, и двата пъти не бяхте сам.
— Кой ли е бил с мен? Навярно Джо Скот или пък сянката ми на лунна светлина.
— Не. Нито Джо Скот, нито сянката ви, Робърт. Първия път бяхте с мистър Йорк, а втория път това, което нарекохте сянката си, бе фигура с бяло чело, тъмни къдрици и искряща огърлица на шията. Но успях само за малко да ви зърна с тази приказна сянка, не дочаках да чуя разговора ви.
— Изглежда, че се разхождате наоколо невидима. Тази вечер забелязах пръстен на ръката ви, да не би да е някой вълшебен пръстен? Отсега нататък, когато си седя в кантората сам, може да е и посред нощ, ще си позволя да виждам в представите си как Каролайн се надвесва над рамото ми и чете от същата тетрадка или седи до мен, улисана в някаква своя работа и от време на време повдига невидимите си очи към лицето ми, за да прочете мислите ми.
— Не трябва да се боите от подобна опасност — аз няма да се приближавам, а ще остана на разстояние и ще наблюдавам какво ще стане с вас.
— Когато се разхождам вечер покрай живия плет, след като тъкачницата вече е затворена, или през нощта, когато заемам мястото на пазача, ще си представям, че пърхането на всяка малка птичка над гнездото й шумоленето на всяко клонче е шумът от вашите движения. Сенките на дърветата ще приемат формата на тялото ви, ще ви зървам сред белите цветове на глога. Лина, вие постоянно ще ме спохождате.
— Никога няма да съм там, където не ще желаете да бъда, нито ще видя или чуя онова, което ще пожелаете да остане невидяно и нечуто.
— Ще ви виждам в моята собствена тъкачница посред бял ден — всъщност вече веднъж ви видях там. Само преди седмица бях застанал в дъното на едно от дългите работни помещения, а в другия край работеха момичетата. Стори ми се, че сред няколко от тях, които се движеха насам-натам, зърнах фигура, която приличаше на вашата. Сигурно бе игра на светлината или някаква мамеща сянка. Приближих се до групата, но това, което търсех, бе изчезнало — озовах се между две червендалести девойки в престилки.
— Няма да ви последвам в тъкачницата, Робърт, освен ако вие не ме повикате там.
— Но това не е единственият случай, когато въображението ми ме е подлъгвало. Една нощ, когато се връщах късно от пазар, влязох в дневната с надеждата да намеря там Хортенз. Но вместо нея помислих, че съм намерил вас. В стаята нямаше свещ, тъй като сестра ми я бе отнесла горе със себе си. Кепенците не бяха спуснати и през прозорците проникваха широки лунни лъчи — вие бяхте до прозореца, отдръпнала се малко настрани в поза, обичайна за вас. Бяхте облечена в бяло, както съм ви виждал облечена за вечерно празненство.
За половин секунда вашето живо лице сякаш бе извърнато към мен, за половин секунда бях обзет от намерението да се приближа и да ви хвана за ръката, да ви се накарам за дългото отсъствие и да ви благодаря за посещението. Две стъпки напред и магията бе развалена, воланите на роклята промениха очертанията си, цветът на кожата ви се разми и когато стигнах до мястото, там нямаше нищо, освен бялото муселинено перде и едно балсамово цвете в саксия, което бе разцъфнало — sic transit91… и прочие.
— Значи това не е била моята безплътна сянка, нали? Почти помислих, че е така.
— Не. Само малко плат, един глинен съд и розов цвят — пример за земни илюзии.
— Питам се как ви остава време за подобни илюзии с ум, тъй зает като вашия.
— Аз също се питам. Но откривам у себе си, Лина, две личности: едната за света и за работата, а другата — за дома и свободното ми време. Жерар Мур, е човек с твърд характер, създаден за тъкачницата и пазара, а човекът, когото наричате братовчеда Робърт, понякога е мечтател, чийто свят се намира другаде, а не сред становете и кантората.
