— Струва ми се, че тези две личности у вас добре се погаждат — вижда се, че разполагате с добро здраве и разположение на духа. Изчезнал е онзи измъчен вид отпреди няколко месеца, който натъжаваше, когато човек ви погледнеше.
— Това ли забелязахте? Несъмнено сега съм освободен от някои грижи, избягнах някои плитчини и пред себе си имам повече свободна морска шир.
— И ако вятърът е попътен, надявате се да направите успешно плаване, така ли?
— Позволено ми е да се надявам, но надеждата е измамно нещо. Нямам власт над вятъра и вълните, а бурите и морската стихия постоянно затрудняват пътя на моряка, затова той не смее ни за миг да забрави за съществуването им.
— Но вие сте готов за попътния бриз, вие сте добър моряк и способен капитан. Вие сте опитен кормчия, Робърт, и ще се справите с бурята.
— Моята родственица винаги е имала добро мнение за мен, но този път възприемам думите й като благоприятно знамение. Ще считам, че сегашната ми среща с нея е среща с една от ония птици, чиято поява пред погледа на моряка предвещава щастие.
— Ненужна предвестница е тази, която не е в състояние да направи нищо, която не притежава сила. Аз чувствувам собствената си безпомощност — няма смисъл да казвате, че имам желание да ви помогна, когато не мога да докажа това. И все пак аз храня в себе си такова желание. Желая ви успех, желая ви сполука и истинско щастие.
— А кога сте ми пожелавали нещо друго? Какво чака Фани? Нали и казах да върви напред? О! Стигнали сме до църковния двор. Предполагам, че тук трябва да си кажем довиждане. Можехме да поседнем за няколко минути пред портата, ако Фани не бе с нас. Нощта е прекрасна — толкова мека и тиха, че нямам никакво желание да се прибирам у дома толкова рано.
— Но сега не можем да седнем пред портата, Робърт.
Каролайн произнесе тези думи, защото Робърт я бе повел тъкмо натам.
— Сигурно е така, но кажете на Фани да се прибира. Кажете, че идваме — няколко минути не са от значение.
Църковният часовник удари десет.
— По това време чичо ми излиза за обичайния си нощен оглед и винаги обикаля църквата и църковния двор.
— И какво от това? Ако не беше Фани, която знае, че сме тук, с удоволствие бих се скрил от него, за да го заблудя. Можем да застанем под източния прозорец, когато той е до портата. Когато отиде до северната страна, ние ще свърнем на юг. В краен случай можем да се скрием зад някой от надгробните паметници — онзи високият там, на семейство Уин, изцяло ще ни прикрие.
— Какво присъствие на духа имате, Робърт! Вървете, вървете! — бързо изрече Каролайн. — Чувам външната врата…
— Не искам да си вървя. Напротив, искам да остана.
— Чичо ми ще се ядоса ужасно. Той ми е забранил да ви виждам, защото сте якобинец.
— Якобинец, няма що!
— О, Робърт, той идва! Чувам го да кашля.
— По дяволите! Странно наистина, желанието ми да остана е така голямо!
— Спомняте ли си как постъпи той с Фаниния… — започна Каролайн, но веднага спря.
Думата, която трябваше да последва, бе „любим“, но тя не намери смелост да я произнесе. Изричането й щеше да намекне за неща, за които Каролайн нямаше намерение да намеква — неща илюзорни и смущаващи. Мур обаче бе по-прям.
— С Фаниния любим ли? — веднага допълни той. — Заля го с вода от помпата, нали? Навярно така би постъпил и с мен, при това с голямо удоволствие. Иска ми се да предизвикам този стар разбойник — в никакъв случай против вас обаче. Но вероятно той може да направи разлика между братовчед и любим, нали?
— О! Той не би ви видял в такава светлина, в никакъв случай. Спречкването му с вас е на политическа основа. Все пак не бих искала враждата между вас да се задълбочи, а той е толкова сприхав. Ето го там, до градинската порта — заради вас и заради мен, Робърт, вървете си!
Умолителните слова бяха придружени от умолителен жест и още по-умолителен поглед. За секунда Мур обви с ръце събраните й длани и отвърна на вперения й нагоре поглед, като сведе надолу очи; после каза „Лека нощ“ и си тръгна.
Само след миг Каролайн бе вече до вратата на кухнята зад Фани. В този момент сянката на широкополата шапка падна върху една осветена от луната гробница. Пасторът се появи, прав като бастун, откъм градината и сложил ръце зад гърба си, с бавни стъпки се насочи към гробището. Мур бе почти разкрит — той наистина бе принуден да се крие, да заобиколи около църквата и най-накрая да сниши високата си фигура зад внушителния надгробен паметник на семейство Уин. Там той трябваше да престои цели десет минути, с коляно, опряно със земята, с шапка в ръка, с коса, изложена на росата, с искрящи тъмни очи и устни, разделени от смеха, който напираше вътре в него поради положението, в което се намираше. В това време пасторът невъзмутимо съзерцаваше звездите и смъркаше енфие само на няколко крачки от него.
