Всъщност в тази минута никакви подозрения не смущаваха мистър Хелстоун. Тъй като обикновено отделяше съвсем малко внимание на действията на племенницата си, убеден, че не си струва да ги следи по-отблизо, той изобщо не подозираше, че бе излизала през деня, мислейки, че е прекарала времето с книга в ръка или над ръкоделието си в своята стая. Наистина в този момент тя вече се намираше там, но съвсем не се бе отдала на подобни спокойни занимания, както си представяше той, а стоеше до прозореца с разтуптяно сърце, развълнувано надничаше иззад щорите и очакваше чичо й да се прибере, а братовчед й да се измъкне незабелязано, най-накрая въздъхна с облекчение — чу мистър Хелстоун да влиза, видя Робърт да прескача гробовете и да се прехвърля през зида и чак тогава слезе долу за молитва. Когато се върна в стаята си тя се отдаде на спомена за Робърт. Сънят още дълго не я посети — Каролайн дълго седя до прозореца си, дълго гледа надолу към старата градина и още по-старата църква, към гробниците, сиви и спокойни, открояващи се ясно на лунната светлина. Тя следваше нощта по нейните стъпки по пътеката й от звезди, далеч в малките часове преди зората. През цялото време в душата си бе с Мур — бе до него, чуваше гласа му, слагаше ръката си в неговата и докосваше топлината на неговите пръсти. Когато църковният часовник удари, когато отнейде долетя някакъв шум, когато едно мишле, запознато добре със стаята й — неканен гост, за когото Каролайн не разрешаваше на Фани да постави капан, — зашумоли върху масата, като се разхождаше по оставените там верижка, единствен пръстен и още няколко дрънкулки, тя вдигна поглед и се върна към действителността. След това изрече полугласно, сякаш за да избегне укоризнения поглед на някой невидим и нечут слушател: „Не лелея любовни мечти — само размишлявам, защото не мога да заспя. Съвсем ясно е, разбира се, че той ще се ожени за Шърли.“
Когато тишината се възвърна, ударите на часовника затихнаха, а малкото неопитомено и непознато същество, закриляно от нея, се скри в убежището си, тя отново се върна към мечтите си, като се прислони до своето видение — слушаше го и разговаряше с него. Най-накрая то избледня — идването на зората, залезът на звездите и настъпващият ден стопиха плода на въображението, разбудената птича песен заглуши притихналите слова. Думите, изпълнени с жар, оживели от вълнение, понесени на крилете на утринния вятър, се превърнаха в приглушен шепот. Фигурата, която дишаше под лунните лъчи, в която течеше кръв и бликаше живот, от която лъхаше здраве и младежки плам, стана студена и призрачно сива на фона на аления изгрев. И изчезна. Каролайн отново бе сама със себе си — зъзнеща и обезсърчена се запъти към кушетката с тежки стъпки.
„Съвсем ясно е, разбира се, че той ще се ожени за Шърли — бяха първите думи, когато стана сутринта. — Така и би трябвало да направи, тя може да му помогне — добави Каролайн с решителност. — Но аз ще бъда напълно забравена, когато се оженят! — бе следващата жестока мисъл. — И какво, какво ще правя, когато ми отнемат Робърт? Към кого да се обърна? Моят Робърт! Как ми се иска наистина да го нарека мой! Но аз съм бедност и безпомощност. Шърли е богатство и сила, а също красота и любов — това не може да се отрече. Става дума не за някакво недостойно ухажване — тя го обича, при това не с ниски чувства. Тя го обича или ще го обича тъй, че той да се гордее с любовта й. На това не може да се възрази по никакъв начин. Нека се оженят тогава — но след това за него аз не ще знача нищо. Да му бъда сестра или нещо от този род — ненавиждам подобна мисъл. Или ще бъда всичко, или нищо за мъж като Робърт — не бих могла да понеса никакви усуквания или лицемерни приказки. Още щом те двамата се съберат, аз ще ги напусна. Що се отнася до това да се увъртам около тях, да се преструвам и да насилвам у себе си приятелско отношение, когато душата ми ще се раздира от други чувства, няма да падна толкова ниско. Мога да им бъда приятелка толкова, колкото и най-голям враг; мога да застана между тях толкова, колкото и да ги презра. В моите очи Робърт е прекрасен човек — обичала съм го, обичам го и ще го обичам. Бих станала негова жена, ако можех. Щом не мога, трябва да се махна оттук, за да не го виждам повече. Съществува само една възможност — да се държа за него, сякаш съм част от него, или да бъда откъсната от него на такова разстояние, на каквото са двата полюса на една сфера. Откъсни ме тогава, Провидение. Раздели ни час по-скоро!“
