— Джо, вие сте цял клеветник. Щях да ви отговоря, както подобава, но хората вече излизат от църквата и ще трябва да ви оставим. Довиждане, човече с предразсъдъци, довиждане, Уилям. Деца елате утре във Фийлдхед и си изберете каквото си харесате от килера на мисис Джил.
Свечеряваше се. Изгряващите звезди запалваха светлинките си по чистото небе.
— Ще бъде все още достатъчно светло, за да се прибера у дома си — каза мис Кийлдар, като се приготви да остави Каролайн до градинската порта на пасторския дом.
— Не трябва да си ходите сама, Шърли. Фани ще ви придружи.
— В никакъв случай. От какво да се страхувам в собствената си енория? Бих вървяла от Фийлдхед до църквата, през която и да е лятна нощ дори три час по-късно от този час само заради удоволствието да наблюдавам звездите.
— Но почакайте поне докато тълпата се разотиде.
— Съгласна съм. Ето петте мис Армитидж вече се изнизват. Приближава и файтона на мисис Сайкс, закритият екипаж на мисис Уин, колата на мисис Бъртуисъл. Нямам никакво желание да се подлагам на такова изпитание като сбогуването с тях, затова по-добре да прескочим до градината и да се скрием за малко зад храстите на златния дъжд.
Пасторите, техните курати и църковните настоятели излязоха в този момент от църковната порта. Последваха дружески разговор, ръкостискания, поздравления за проповедите, препоръки да се внимава със студения нощен въздух и прочие. Постепенно тълпата се разпръсна, екипажите си заминаха. Точно тогава мис Кийлдар понечи да се измъкне от скривалището си сред цветята и току-що влезлият в градината мистър Хелстоун я видя.
— О! Тъкмо вас търсех! — каза той. — Опасявах се, да не би да сте си отишли вече. Каролайн, ела тук!
Каролайн се появи и подобно на Шърли очакваше нравоучително слово за това, че не са я видели в църквата. Но в този момент други неща занимаваха ума на пастора.
— Тази нощ няма да спя у дома — продължи той. — Току-що срещнах един стар приятел и му обещах компанията си. Вероятно ще се върна утре към обед. Клисарят Томас е зает и не мога да го помоля да спи у дома, както го правя, когато отсъствувам, затова…
— Затова — прекъсна го Шърли — имате нужда от мен в качеството ми на джентълмен — първият джентълмен в Брайърфийлд, който да осигури безопасността на дома ви, да бъде господар там и пазител на племенницата и на прислугата ви, докато отсъствувате.
— Точно така, капитане, мислех си, че този пост ще ви подхожда! Ще почетете ли Каролайн дотолкова, че да бъдете неин гост за през нощта? Ще останете ли тук, вместо да се върнете във Фийлдхед?
— Ами мисис Прайър? Тя ме очаква да се върна у дома.
— Ще я уведомя. Хайде, решете се да останете. Става късно — пада все повече роса, а съм сигурен, че всяка от вас ще се чувствува чудесно в компанията на другата.
— В такъв чай ви обещавам да остана с Каролайн — отвърна Шърли. — Както казвате всяка една от нас ще се чувствува чудесно в компанията на другата; тази нощ няма да се разделим. А сега можете да отидете при стария си приятел, без да се тревожите за нас.
— Ако случайно стане нещо през нощта, капитане, ако чуете щракване на ключалка, рязане на стъкло или прокрадващи се стъпки около къщата (няма защо да крия от вас, която носите спокойно и юнашко сърце под панделките на моминската си дреха, че подобни дребни инциденти са твърде възможни в днешно време), какво ще направите?
— Не зная — сигурно ще припадна, ще се строполя и ще трябва да ме изправят на нозе. Но, докторе, ако ме удостоите с честта да поема този пост, трябва да ми дадете и оръжие. Какви оръжия имате в крепостта си?
— Можете ли да въртите сабя?
— Не. По-добре бих се справила с кухненския нож.
— Ще намерите един съвсем приличен в стенния шкаф в трапезарията — нож за дами, лек и остър като кинжал.
— Ще бъде подходящ за Каролайн. Но вие трябва да ми дадете чифт пистолети — зная, че имате пистолети.
— Имам два чифта и единият от тях предоставям на вас. Окачени са на стената над камината в платнени калъфи.
— Заредени?
— Да, но петлетата им не са запънати. Пригответе ги, преди да си легнете. За вас е голям комплимент, че ви заемам пистолетите си — не бих ви ги дал, ако се съмнявах в сръчността ви.
— Ще се постарая. Няма нужда да се бавите повече, мистър Хелстоун, можете да вървите.
След като пасторът премина през градинската порта, тя отбеляза:
— Много мило от негова страна да ми заеме пистолетите си. Но хайде, Лина — продължи тя, — да влезем и да вечеряме. Присъствието на мистър Сам Уин по време на чая до мен ме раздразни толкова много, че не успях да хапна нищо и сега изпитвам истински глад.
Влизайки в къщата, те се насочиха към трапезарията, през чиито отворени прозорци се прокрадваше нощният въздух, понесъл със себе си уханието на цветята от градината, далечен шум от затихващи стъпки и едно приглушено ромолене, чийто произход Каролайн обясни с думите, които произнесе застанала до прозореца:
