— Изглеждате доста осведомен, Уилям. Откъде знаете, че имам такова високо мнение за мистър Дън?
— А, мис Шърли, понякога в очите ви се появява едно пламъче, дето ви издава. Когато мистър Дън е наблизо, съвсем ясно се вижда, че никак не ви е симпатичен.
— А на вас симпатичен ли ви е, Уилям?
— На мен ли? До гуша ми е дошло от куратите, а и на жена ми също — те нямат никакво възпитание. Разговарят с бедните хора тъй, сякаш си мислят, че стоят над тях. Винаги превъзнасят службата си — жалко, че службата им не може да ги поиздигне малко, но туй за жалост май никак не може да стане. Страшно ненавиждам гордостта.
— Но и вие сте горд посвоему — намеси се Каролайн. — Гордостта ви кара да искате домът ви да не е по-лош от другите, а понякога се държите така, сякаш получаването на възнаграждение за извършен от вас труд е под достойнството ви. Когато нямахте работа, бяхте твърде горд, за да вземете нещо на кредит. Ако не бяха децата ви, сигурна съм, че щяхте да предпочетете да гладувате, отколкото да влезете в магазин без пукната пара. А когато поисках да ви подаря нещо, колко трудно ми бе, докато ви накарах да приемете.
— Туй донякъде е вярно, мис Каролайн — аз съм от тия, дето предпочитат да дават, вместо да вземат, особено от такива като вас. Та вижте само каква разлика има между нас — вие сте дребна, млада и нежна девойка, а пък аз съм едър и силен мъжага. Доста по-стар съм от вас, ако не съм и два пъти по-голям на години. Затуй си мисля, че не подобава аз да вземам от вас — да се задължавам, както се казва, пред вас. А пък него ден вие дойдохте у дома, повикахте ме на вратата и ми предложихте пет шилинга, за които си мисля, че не ще ви е било толкоз лесно да заделите, защото знам, че не сте богата. Та него ден се запънах, дори се разбунтувах, и то, защото вие ме докарахте дотам. Помислих си колко срамно е, че аз, човек, изпълнен със сили и желание за работа, се намирам в такова състояние, та едно младо същество на годините на най-голямата ми дъщеря да допусне, че имам нужда от парите му и да дойде да ми предложи няколкото си шилинга.
— Сигурно ми бяхте много сърдит, а, Уилям?
— В известен смисъл бях, ама бързо ви простих — вие искахте само да ми помогнете. Тъй е — горд съм, ама и вие сте горда. Само че вашта гордост и мойта са от онзи вид, дето в Йоркшир им викат „чиста гордост“ — от тая гордост мистър Малоун и мистър Дън си нямат и хабер, тяхното е фалшива работа. Ще възпитам моите момичета да бъдат горди като мис Шърли, а пък момчетата ми да бъдат горди като мен; ала тежко им, ако някой от тях стане като куратите — само да зърна у него нещо подобно на тяхната горделивост, веднага ще напердаша малкия Майкъл.
— А каква е разликата, Уилям?
— Аз си мисля, че вие я знаете много добре, ама май искате да ме накарате да се разбъбря. Мистър Малоун и мистър Дън са толкова горди, че не си мърдат пръста да направят нещо за себе си, а пък ние сме прекалено горди, за да позволим на някой друг да направи нещо за нас. Куратите почти не отронват дума на онези, които уж стоят по-ниско от тях, а пък ние не можем да понесем груба дума от тия, дето си мислят, че са над нас.
— А сега, Уилям, бъдете така добър и ми кажете искрено как се оправяте. Добре ли сте с парите?
— Мис Шърли, с парите съм много добре. Откак започнах с градинарството, за което ми помогна мистър Йорк, и откак мистър Хол (още един свестен човек) помогна на жена ми да завърти малко търговия, нямам от какво да се оплаквам. Сега семейството ми има достатъчно храна и дрехи, а гордостта ми помага да спастрям по някоя лира за черни дни, защото си мисля, че по-скоро ще умра, отколкото да получавам помощи за бедни. Засега съм доволен, ала съседите ми все още са много зле — много нещастие виждам наоколо.
— И следователно все още съществува недоволство, така ли? — попита мис Кийлдар.
— Следователно, правилно го казахте, следователно. То е ясно, че гладните не могат да бъдат доволни или спокойни. Положението в страната хич не ми харесва — само туй ще кажа!
— Но какво може да се направи? Какво още например мога да направя аз?
— Да направите? Нищо не можете да направите, клето младо момиче! Дадохте пари и постъпихте добре. Ако можехте да пратите и наемателя си, мистър Мур, в Ботани Бей108, щяхте да постъпите още по-добре. Хората не го обичат.
— Как не ви е срам, Уилям! — разпалено възкликна Каролайн. — Ако хората не го обичат, толкова по-зле за тях, а не за него. Мистър Мур не мрази никого. Той само иска да изпълни дълга си и да защити правата си. Не бива да говорите така!
— Говоря туй, дето го мисля. Тоя човек има студено и безчувствено сърце.
— Да предположим — намеси се Шърли, — че Мур се махне оттук, а тъкачницата му бъде изравнена със земята — тогава ще има ли повече работа за хората?
