— Мнението ви за войниците е също толкова лошо, колкото и за свещениците. Според вас всички, които носят червени мундири, са изметът на Англия, а пък тези, които носят раса, са нейните измамници. Смятате, че мистър Мур е постъпил зле, като е призовал на помощ войската, а още по-зле, като е потърсил помощ и от другаде. Смисълът на думите ви се свежда до следното — той е трябвало да изостави тъкачницата и живота си в ръцете на тълпата от разярени луди, а мистър Хелстоун, както и всеки друг мъж от енорията, е трябвало да наблюдава разрушаването на постройката и посичането на собственика й, без да си мръдне пръста, за да ги спаси.
— Ако Мур се бе държал към хората си още от самото начало както подобава на един работодател, те никога нямаше да демонстрират чувствата си към него по този начин.
— Лесно ви е да говорите — възкликна мис Кийлдар, която бе започнала да се разгорещява, защитавайки каузата на наемателя си, — вие, чието семейство живее в Брайърмейнс от шест поколения насам, а хората тук са свикнали с вас от петдесет години, вие, който познавате всички техни странности, предразсъдъци и предпочитания. Наистина не ви е трудно да постъпвате така, че да не ги засягате. Но мистър Мур дойде тук като чужденец, той пристигна беден и без приятели, без никаква друга опора, освен собствените си сили, без нищо друго, което да му помогне да си проправи път, освен честта, способностите и трудолюбието. И наистина, каква чудовищна несправедливост от негова страна, че поставен сред такива условия, той не успя веднага да се хареса със своето по природа сериозно и сдържано поведение, че не се научи да се шегува, да се държи непринудено и сърдечно с непознатите селяни от околността, както постъпвате вие със съгражданите си! Непростим грях е, че когато въвеждаше подобренията в тъкачницата си, той не престъпи към това дело по възможно най-безопасния начин, че не направи промените си с необходимата деликатност, както би постъпил някой едър собственик! Нима той трябва да стане жертва на разгневената тълпа заради грешки от този род? Нима трябва да му се откаже дори и правото на самозащита? Нима тези, в чиито гърди туптят мъжки сърца (а мистър Хелстоун, говорете каквото си искате за него, притежава такова сърце), трябва да бъдат очерняни, защото са застанали до рамото му, защото са се осмелили да прегърнат каузата на един срещу двеста?
— Хайде, хайде, успокойте се — каза мистър Йорк, като се усмихна на разпалеността, с която Шърли бързо сипеше един след друг въпросите си.
— Да се успокоя! Нима трябва да слушам съвсем спокойно абсолютни глупости, дори опасни глупости? Не. Както знаете, мистър Йорк, аз ви уважавам много, но с някои от принципите ви не мога да се съглася. Целият този брътвеж — моля за извинение, но ще повторя израза си, — целият този брътвеж за войници и свещеници е безкрайно обиден за слуха ми. Цялото това нелепо и глупаво превъзнасяне на едно съсловие, независимо дали това са аристократи или демократи и оплюването на друго, било то на свещениците или военните, цялата придирчива несправедливост към отделни личности, били те монарси или просяци — от всичко това ми се повдига; противопоставянето на едно съсловие срещу друго, междупартийната омраза, тиранията, прикрита под маската на свободата — аз напълно, ги отхвърлям и не искам да имам нищо общо с тях. Вие се смятате за филантроп, мислите, че сте защитник на свободата, но знайте от мен едно — мистър Хол, пасторът на Нанъли, е много по-добър приятел на хората и на свободата, отколкото Хайрам Йорк, реформатора на Брайърфийлд.
Мистър Йорк не би изтърпял така безропотно подобен език, ако тези думи бяха отправени от някой мъж, нито пък би го понесъл, ако срещу него стояха определени дами. Но Шърли той смяташе едновременно за честна и красива и искреният й гняв го забавляваше. Освен това изпитваше тайно удоволствие, когато я слушаше да защитава наемателя си, тъй като веднъж вече намекнахме, че бе взел интересите на Мур доста присърце. Нещо повече — ако желаеше да й отмъсти за суровите укори, той знаеше, че притежава средствата за това — според него само една дума щеше да бъде достатъчна, за да я усмири и да възпре потока й от упреци, да залее откритото й чело с румените багри на срама и да потули блясъка на очите й зад спуснатите мигли и клепачи.
— Какво още имате да кажете? — попита той, след като Шърли млъкна за малко, по-скоро за да си поеме дъх, отколкото, за да покаже, че е изчерпала темата и усърдието си.
