— Да кажа, мистър Йорк! — възкликна тя, като междувременно крачеше неспокойно от единия до другия край на дъбовата гостна. — Да кажа? Имам да кажа много неща, стига да съумея да ги изразя ясно, което никога не ми се удава. Трябва да ви кажа, че вашите възгледи, както и тези на най-крайните политици, са такива, каквито могат да имат само хора без никакво чувство за отговорност, че те са чисто и просто възгледи на опозиционер, а тяхната цел е само да бъдат разгласявани наляво и надясно без никакво намерение да бъдат реализирани. Ако утре станете министър-председател на Англия, то вие веднага ще се откажете от тях. Критикувате Мур, че е защитил тъкачницата си, но само ако бяхте на негово място, честта и разума не биха ви позволили да постъпите другояче, а единствено така, както постъпи и той. Критикувате мистър Хелстоун за всичко, което върши — наистина мистър Хелстоун има трески за дялане, понякога постъпва неправилно, но много по-често е прав. Ако бяхте ръкоположен за викарий на Брайърфийлд, съвсем нямаше да мислите, че е лесно да се вършат всички онези дела за доброто на енорията, предначертани и изпълнявани от вашия предшественик. Питам се защо хората не могат да съдят по-справедливо един за друг и за себе си. Когато чувам господата Малоун и Дън да се надприказват за авторитета на църквата, за достойнството и претенциите на духовенството, за уважението, което им се полага като свещеници, когато чувам изблиците на дребнавата им ненавист към сектантите, когато ставам свидетелка на глупавата им и тесногръда ревност и самонадеяност, когато бръщолевенето им за общоприети условности, традиции и суеверия звучи в ушите ми, когато виждам наглото им отношение спрямо бедните и често пъти унизителната им сервилност пред богатите, тогава си мисля, че официалната църква наистина се намира в окаяно състояние и че тя и синовете й изпитват остра нужда от реформи. Като извръщам с болка поглед от камбанарията на църквата — да, изпълнен със същата онази болка, залегнала в душата на църковния настоятел, които чувствува наложителността от нова мазилка, но не разполага със средства, за да закупи вар, — си припомням излишния ви сарказъм по отношение на „охранените епископи“, „разглезените пастори“, „позастарялата майка — църква“ и прочие. Спомням си негодуванието ви срещу всеки, който се различава от вас, метежното ви презрение спрямо съсловия и отделни личности, без дори да сте опитвали да вземете под внимание обстоятелствата или изкушенията. В такива мигове, мистър Йорк, сърцето ми се свива от съмнения дали съществуват хора, които са достатъчно милосърдни, благоразумни и справедливи, за да бъдат натоварени със задачата за реформи. Но аз определено не смятам, че вие сте един от тях.
— Нямате добро мнение за мен, мис Шърли — никога преди не сте ми говорили така.
— Никога не съм имала тази възможност. Но вечери наред съм седяла на табуретката до креслото ви в задната стая в Брайърмейнс вслушана с вълнение в думите ви, като едновременно съм се възхищавала и опълчвала срещу тях. Мисля си, че вие сте един прекрасен стар йоркширец, сър — гордея се, че съм родена в същата енория и графство, където сте роден и вие. Вие сте честен, горд и независим като скала, чиято основа се намира в морските дълбини, но сте също така рязък, груб, тесногръд и немилостив.
— Не и към бедните, девойко, нито пък към слабите по тази земя, а само към гордите и надменните.
— А с какво право, сър, определяте тези различни? Няма по-горд и по-надменен човек от вас. Лесно е да водите спокоен разговор с тези, които са под вас, но сте твърде високомерен, твърде амбициозен и ревнив, за да бъдете възпитан и към онези, които стоят над вас, но вие всички си приличате. Хелстоун е също тъй горд и предубеден. Мур, макар по-справедлив и по-внимателен, отколкото двама ви е пастора, е все пак високомерен, строг и що се отнася до интересите на обществото, егоистичен. Добре е, че съществуват и хора като мистър Хол — хора с големи и добри сърца, които могат да обичат всички, могат да простят на другите, че са по-богати, по-преуспели или по-силни от тях самите. Подобни хора не са толкова оригинални и не притежават такава сила на характера, каквато имате вие, но са по-добри приятели на човешкия род.
— Е, и кога ще бъде събитието?
— Кое събитие?
— Годежът.
— Чий годеж?
— Ами че този на мистър Робърт Жерар Мур от клисурата с мис Кийлдар, дъщеря и наследница на покойния Чарлс Кейв Кийлдар от имението Фийлдхед.
Шърли впери очи в мистър Йорк и руменина заля цялото й лице. Но пламъчето в погледа й не трепна — продължаваше да гори непоколебимо; да, в този пламък имаше нещо дълбоко.
— Това е отмъщението ви — продума бавно тя, а после добави: — Нима този съюз е недостоен за потомката на покойния Чарлс Кейв Кийлдар?
— Дете мое, Мур е истински джентълмен — кръвта му е чиста и древна както моята или вашата.
— Значи и двамата отдаваме значение на древната кръв. Притежаваме семейна гордост, въпреки че единият нас е републиканец, така ли?
