Спомням си — продължи мисис Прайър след кратка пауза — още едно от наблюденията на мис Х., което тя изричаше с доста голяма помпозност. „НИЕ — казваше тя — НИЕ се нуждаем от неблагоразумието, необуздаността, грешките и дори престъпленията на известен брой бащи, за да посеят семената, от които да пожънем реколта от гувернантки. Дъщерите на търговците, колкото и добре да са образовани, са от по-низше потекло и като такива са неподходящи да населяват домовете ни или пък да бъдат наставнички на умовете и личностите на нашите деца. Винаги ще предпочитаме да виждаме край нашите деца личности, родени и възпитани поне отчасти със същата изтънченост, с която сме били отгледани и ние.“
— Вероятно мис Хардман се е смятала за нещо повече от себеподобните си, госпожо, щом е поддържала мнението, че техните нещастия, дори грехове, са били необходими, за да може тя да ги използува в свой интерес. Казвате, че била религиозна — сигурно религията и е била тази на фарисеина, който благодари на бога, че не е като другите, нито дори като онзи митар110.
— Да не обсъждаме това, мила моя. Бих желала да съм последният човек, който да всели в ума ви чувство на неудовлетворение от житейската ви съдба или пък завист и неподчинение към по-висшестоящите от вас. Безрезервното подчинение пред властта, добросъвестната почит към по-добрите от нас (в което определение, разбира се, включвам по-висшите съсловия) са според мен абсолютно необходими за добруването на всяко общество. С това, мила моя, искам да ви кажа да не правите опити да ставате гувернантка, тъй като задълженията на тази професия са прекалено тежки за вашия организъм. Не бих изрекла нито една непочтителна дума срещу мисис или мис Хардман, но само като си припомня своя собствен опит, не мога да не си помисля, че ако вие попаднехте под тяхна власт, сигурно бихте се съпротивлявали с всички сили на орисията си, а тогава щяхте да залинеете и отслабнете прекалено много, за да сте в състояние да изпълнявате задълженията си; щяхте да се върнете в своя дом, ако все още можехте да разчитате на такъв, съвсем съсипана. След това биха настъпили дълги изнурителни години, чието бреме щяхте да почувствувате само вие, клетата, и най-близките ви приятелки, а след това туберкулозата щеше да сложи край на тези тъжни страници. Това е пътят на много житейски съдби — не бих искала и с вас да стане същото. Мила моя, нека се разходим малко, ако нямате нищо против.
Те станаха и бавно закрачиха по естествената зелена тераса, която граничеше с пропастта.
— Мила моя — не след дълго проговори мисис Прайър, а в тона и се долавяше известно смущение, — младите особено тези, към които природата е била благосклонна… нерядко… често… очакват… стремят се към женитбата като завършек, като крайна цел на мечтите си.
На това място тя спря. Каролайн с готовност и се притече на помощ, проявявайки много повече самообладание и смелост от събеседничката си в обсъждането на трудната тема, която бе повдигната.
— Така е и това е съвсем естествено — отвърна тя с подчертано спокойствие, което смути мисис Прайър. — Те се стремят към женитба с някого, когото обичат, и това е най-доброто… единственото добро нещо, което съдбата може да им донесе. Нима не съм права?
— О, мила моя! — възкликна мисис Прайър, като сграбчи ръцете й.
Отново се възцари мълчание. Каролайн отправи своя търсещ, изпитателен поглед към лицето на приятелката си, върху което бе изписано огромно вълнение.
— Мила моя — промълви мисис Прайър, — животът е една илюзия.
— Но не и любовта! Любовта е истинска — най-истинското, най-дълготрайното, най-сладкото и същевременно най-горчивото нещо, което познаваме.
— Да, мила, много е горчива. Казват, че е силна, силна като смъртта. Повечето от житейските илюзии са силни. Що се отнася до сладостта им — нищо не е по-преходно. Присъствието на любовта е мимолетно — то трае колкото едно мигване на окото, а жилото остава завинаги. Болката може да се стопи със зората на вечността, но винаги измъчва, чак до непрогледната нощ на небитието.
— Да, винаги измъчва — съгласи се Каролайн — освен ако в любовта има взаимност.
— Взаимност в любовта! Мила моя, любовните романи са вредни. Надявам се, че не ги четете, нали?
— Само понякога, когато успея да намеря някой от тях. Но ако се съди по начина, по който разглеждат любовта, техните автори, изглежда, не знаят много за нея.
— Не знаят нищо, мила! — енергично се съгласи мисис Прайър. — Нито пък за брака. Едва ли съществуват достатъчно силни думи, които да осъдят неверните картини, пресъздадени от тях. Те са далеч от действителността — в тях само се описва мамещата зеленина по повърхността на блатото, а не се казва нищо истинско за калта на отчаянието под нея.
— Но невинаги всичко е само кал — възпротиви се Каролайн. — Има и щастливи бракове. Ако обичта е взаимна и искрена и съществува хармония, този брак трябва да е щастлив.
