Днес например, докато вървяха рамо до рамо, мисис Прайър разговаряше със спътницата си за различните птици, които пееха по дърветата, отгатваше видовете им, разказваше за начина им на живот и за техните особености. Изглежда, бе добре запозната с английското естествознание. Назова всички диви цветя по пътя; всички тревички, които се подаваха иззад камъните или пък надничаха от пукнатините в старите зидове, останали до този момент незабелязани за Каролайн, сега бяха назовани по име, като това бе съпътствувано от по няколко думи за техните свойства. Стана ясно, че мисис Прайър бе изучила в подробности растителния свят по английските поляни и гори. Когато се изкачиха до най-високата част на дефилето, те седнаха заедно върху обрасла с мъх скала, подала се над земята в основата на стръмен зелен хълм. Мисис Прайър се огледа наоколо и започна да разказва за околността, за това как е изглеждала тя в нейните очи преди много години. Спомена за промените в нея и я сравни с други места в Англия. В сдържания, но необикновено свеж език на нейните описания се прокрадваше усет към живописното, познаване на красивото и обикновеното, способност да съпоставя примитивното с цивилизованото, величавото с посредственото и това придаваше на думите й една очарователна и жива описателност, която бе колкото приятна, толкова и непретенциозна.
Благоговейното удоволствие, с което Каролайн слушаше — толкова искрено, толкова кротко и при все това толкова видно, — предизвика леко оживление у по-възрастната дама. Едва ли често се случваше тя, чиято външност излъчваше хладина и сдържаност, свенливост и необщителност, да узнае какво означава да събудиш, у тази, към която изпитваш привързаност, чувство и искрена обич и почтителна възхита. Без съмнение приятно бе усещането, че едно младо момиче, за което, ако можеше да се съди по развълнувания й поглед и изражение, тя бе разтворила душата си с най-топли чувства, я гледаше с уважение като своя учителка и се уповаваше на нея като на своя приятелка. С малко повече пристрастие, отколкото обикновено си позволяваше да прояви, мисис Прайър каза, навеждайки се към младата си спътница, за да отмести от челото й една светлокафява къдрица, изплъзнала се от придържащия я гребен:
— Надявам се, че лекият ветрец откъм хълма ще ви подействува добре, мила Каролайн — бих искала да видя повече цвят по страните ви. А може би вие винаги сте били бледа?
— Някога имах румени страни — отвърна мис Хелстоун с усмивка. — Спомням си преди година, преди две години, че когато се взирах в огледалото, лицето, което ме гледаше оттам, бе различно от това, което виждам сега — бе по-закръглено и по-розово. Но когато сме млади — добави осемнадесетгодишната девойка, — тогава мислите ни са безгрижни, а животът ни — лесен.
— Нима — продължи мисис Прайър, като положи усилие да преодолее тираничната стеснителност, която и пречеше, дори и при сегашните обстоятелства, да се опита да надникне в нечия чужда душа — нима на вашата възраст вие се терзаете от мисли за бъдещето? Повярвайте ми недейте — оставете утрешния ден сам да се погрижи за всичко.
— Права сте мила госпожо, защото наистина не бъдещето ме измъчва. Злините на настоящето понякога са толкова потискащи, прекалено потискащи, и аз копнея да избавя от тях.
— Искате да кажете, че злините на настоящето… може би чичо ви не е… може би ви е трудно да разберете… да не би той да не проявява желание…
Мисис Прайър не успя да довърши изречението си. Тя не намери сили да попита дали мистър Хелстоун е прекалено строг с племенницата си, но Каролайн разбра всичко.
— О, това е нищо — отвърна тя. — Много добре се разбирам с чичо си — ние никога не се караме. Не мога да го нарека строг, защото той никога не ме порицава. Понякога ми се иска някой на този свят да ме обича, но не бих казала, че непременно желая чичо ми да проявява повече обич към мен, отколкото сега. Като дете сигурно съм изпитвала нужда от внимание — само прислужниците бяха внимателни с мен. Но пък когато хората продължително време са безразлични към нас, то и ние ставаме равнодушни към безразличието им. Чичо ми просто си е такъв — не обръща много внимание на жените и девойките, освен ако те не са дами, с които се среща в компания. Не е в състояние да се промени, а и аз нямам желание да го видя променен поне що се отнася до поведението му към мен. Мисля си, че просто бих се притеснила и уплашила, ако ми засвидетелствуваше повече обич. Но знаете ли, мисис Прайър, животът ми в този дом тече само за да отброявам изминалите дни. Часовете се изнизват и аз някак си се преборвам с тях, но това не означава, че живея истински. Понасям съществуванието си, но много рядко изпитвам наслада от него. Откакто се появихте вие и мис Кийлдар, бих казала, че съм по-щастлива, но това няма да отговаря напълно на истината.
Думите и бяха последвани от пауза.
— Защо да не отговаря? Вие обичате мис Кийлдар, нали?
