Йорк леко й се поклони. Устните му останаха затворени, но в погледа му можеше да се прочете утвърдителният отговор на този въпрос. Да, той притежаваше семейна гордост — човек можеше да се убеди в това от цялостното му поведение.
— Мур наистина е джентълмен — като ехо потвърди Шърли, вдигнала нагоре глава с изящество и задоволство.
После замълча — думите сякаш се трупаха на езика й, но тя не ги произнасяше. В този миг видът й бе твърде красноречив. Мистър Йорк напразно се мъчеше да прочете какво казва той. Думите бяха там — видими, но непреводими, сякаш Шърли бе поема — пламенен стих на непознат език. Но този стих съвсем не разказваше някаква обикновена история, не бе и естествен изблик на чувства, нито пък обичайно любовно признание — това бе очевидно. Той бе нещо друго, по-дълбоко, по-сложно, отколкото мистър Йорк предполагаше. Събеседникът й разбра, че отмъщението му не постигна целта си, разбра, че Шърли тържествуваше — бе го уловила в грешка, объркан и озадачен. Насладата от този миг изпита тя, а не той.
— И ако Мур е джентълмен, вие можете да бъдете само една истинска дама, следователно…
— Следователно в нашия съюз няма да има неравенство, така ли?
— Точно така.
— Благодаря за благословията ви. А ще ме отдадете ли на моя жених в църквата, когато сменя името Кийлдар с това на Мур?
Вместо да отговори, мистър Йорк впери объркан поглед в нея. Той не можеше да отгатне значението на нейното изражение — сериозно ли говореше, или се шегуваше? В подвижните черти на лицето и се преплитаха намерения и чувства, закачливост и насмешка.
— Не мога да ви разбера — каза той, като се обърна да си върви.
Тя се засмя:
— Кураж, сър — не сте сам в неведението си, но предполагам, че ако Мур ме разбира, това ще е достатъчно, нали?
— Отсега нататък Мур да се оправя сам — нито ще му се меся, нито ще се занимавам повече с него.
Изглежда, на Шърли и хрумна някаква нова мисъл, защото изражението и се промени като с магическа пръчка — с внезапно потъмнял поглед под свъсените си вежди тя попита:
— А кой ви е канил да се месите? Нима ме разпитвате по нечия заръка?
— Пази боже! Който ще се жени за вас, трябва много да внимава! Задръжте въпросите си за Робърт — аз повече няма да отговарям на тях. Сбогом, момиче!
Тъй като денят бе хубав или поне приятен (слънцето се бе скрило зад тънка пелена от облаци, а по хълмовете се синееше лека мъгла, която обаче не криеше хлад или влага), докато Шърли бе заета с посетителите си, Каролайн успя да убеди мисис Прайър да вземе бонето и летния си шал и да излезе на разходка с нея нагоре към стесняващия се край на клисурата.
На това място двата противоположни склона се приближаваха един към друг и обрасли с шубраци и неизбуяли дъбове, оформяха горско дефиле, по чието дъно откъм тъкачницата се спускаше потокът, който следваше своето неравно и неспокойно русло, преодолявайки множество камъни, блъскайки се в начупени брегове, в схватка с оголени корени на дървета, разпенен и бълбукащ, поел борбено по своя път. Тук, на около половин час път от тъкачницата, човек можеше да изпита завладяващо усещане за самота — можеше да го открие в сянката на необезпокояваните дървета и в песента на птиците, за които тази сянка беше дом. Пътят до това място съвсем не бе отъпкан — свежите горски цветя служеха за доказателство, че тук рядко стъпва човешки крак. Човек би си помислил, че многобройните диви рози напъпваха, разцъфтяваха и увяхваха под погледа на усамотението, сякаш бяха жители на султански харем. Тук цветовете на камбанките пленяваха с лазурната си синевина, а осеяната с бели цветчета поляна приличаше на къс обсипано със звезди небе.
Мисис Прайър обичаше тихите разходки — тя винаги странеше от големите пътища и избираше непознатите пътеки. В подобни случаи предпочиташе да има до себе си някой спътник, защото в моменти на усамотение изпитваше безпокойство — някакъв смътен страх от смущаващи срещи нарушаваше за нея насладата от самотните скитания. Но с Каролайн тя не се боеше — напуснеше ли веднъж границите на всякаква човешка обител и потопеше ли се в спокойните владелия на природата, придружавана от своята млада приятелка, в съзнанието и изражението й сякаш се прокрадваше някаква благотворна промяна. Когато бе с Каролайн — и то само с Каролайн, — човек би казал, че от сърцето й се откъсваше тежък товар, че от челото й се смъкваше някакъв воал, а духът й се отърсваше от оковите си. Когато бе с нея, тя ставаше ведра, а понякога дори нежна; с нея споделяше това, което знаеше, пред нея разкриваше част от преживяванията си, даваше й възможност да съди какъв живот бе водила, какво е било възпитанието й, докъде се простира интелигентността й, как и къде са уязвими чувствата й.
