Изминаха седмица-две. Физическото и душевно здраве на Каролайн нито се влошаваше, нито се подобряваше. Тя се намираше точно в онова състояние, когато, ако организмът й таеше в себе си кълновете на туберкулозата, охтиката или треската, тези болести бързо биха се развили и съвсем скоро биха я отнесли на оня свят. Хората не умират от любов или мъка, макар някои да умират от стаените в тялото им болести, чието пагубно действие се пробужда от терзанията, породени от тези страсти. Природно здравите преминават през тези терзания с много мъки и сътресения — тяхната красота и свежест загиват, но животът им оцелява. Над тях надвисва разрухата — изгубват здравия си цвят, стават бледи и изпити. Когато ги наблюдават как тътрят нозе наоколо, хората си мислят, че те скоро ще се озоват в болнично легло, ще се стопят в него и ще изчезнат от света на здравите и щастливите. Но това не става — те продължават да живеят; и въпреки че не могат да си възвърнат младостта и жизнерадостта, могат да си възвърнат силата и спокойствието. Онзи цвят, който мартенският вятър брули, но не успява да отвее, може да оцелее и да роди една посърнала ябълка в края на есента — веднъж преборил се с последните слани на пролетта, той може да се пребори и с първите студове на зимата.
Всички бяха забелязали промяната във външността на мис Хелстоун и повечето хора говореха, че тя ще умре. На нея самата подобна мисъл не й бе хрумвала — не се чувствуваше изправена пред смъртта, не изпитваше нито болка, нито пък пристъпи на някаква болест. Апетитът й бе изчезнал, но тя знаеше причината — това бе така, защото нощем много плачеше. Силата й бе намаляла, но тя имаше обяснение и за това — сънят й убягваше и рядко успяваше да го подмами, а сънищата й бяха печални и мъчителни. Като че ли все още се надяваше, че в далечното бъдеще сегашният мъчителен период ще бъде превъзмогнат и че отново ще се сдобие със спокойствие, макар може би никога с щастие.
Междувременно чичо й я караше да ходи на гости. Тя отбягваше да се възползува от честите покани на техните познати; не можеше да се държи непринудено в компания — чувствуваше, че я наблюдават повече с любопитство, отколкото със съчувствие. Възрастните дами постоянно я обсипваха със съвети, като й предлагаха този или онзи лек. Младите дами я гледаха по начин, който тя разбираше и от който още повече се свиваше. Очите им издаваха, че я мислят за „разочарована в любовта“, както обикновено се говореше за подобно нещо, но от кого — не бяха сигурни.
Обикновените млади дами могат да бъдат също толкова коравосърдечни, колкото младите господа — принизени и егоистични. Тези, които страдат, трябва винаги да ги отбягват, защото те ненавиждат мъката и нещастието, като че ли ги считат за божие наказание, отредено за по-нискостоящите от тях. Според тези дами и господа да изпитваш „любов“ означава единствено да откриеш как да се домогнеш до добра партия, а да изживееш „разочарование в любовта“, означава, че техните планове са били отгатнати и осуетени. Те са убедени, че чувствата и мислите на другите в любовта са подобни на техните собствени и съдят за тях по същия начин.
Каролайн съзнаваше всичко това отчасти инстинктивно, отчасти посредством наблюдения. Тя нагаждаше своето поведение според познанията си, като се стараеше да държи посърналото си лице и повехналата си фигура колкото се може по-далеч от чуждите погледи. Поради този уединен начин на живот престана да научава новините за незначителните събития в околността.
Една сутрин чичо й влезе в стаята, където тя бе седнала с намерението да извлече малко удоволствие от рисуването на букетче диви цветя, набрани край един плет на ръба на клисурата, и й каза със своя рязък маниер:
— Ела, дете, ти си винаги наведена било над палитра, било над книга или ръкоделие — остави тази бояджийска работа. Впрочем допираш ли молива до устните си, когато рисуваш?
— Понякога, чичо, когато забравя.
— Значи това те трови теб. Боите са вредни, дете — в тези цветни моливи има оловно белило и миний, и меден окис, и гумигут, и още двадесет други отрови. Заключи ги, веднага ги заключи! Слагай си бонето — искам да дойдеш с мен, ще ходим на гости.
— С вас ли, чичо?
Въпросът бе зададен с тон на изненада. Каролайн не бе свикнала да ходи на гости с чичо си, не бе излизала досега нито на езда, нито на разходка с него.
— Бързо! Бързо! Знаеш, че съм много зает, нямам време за губене.
Тя събра набързо нещата си, като междувременно успя да попита къде ще ходят.
— Във Фийлдхед.
— Фийлдхед! Как, за да видим стария Джеймс Бут, градинаря? Да не би да е болен?
— Ще отидем да видим мис Шърли Кийлдар.
— Мис Кийлдар! Нима тя е в Йоркшир? Във Фийлдхед ли е?
— Да. Там е от цяла седмица. Срещнах я на едно празненство миналата вечер — на такова празненство, на което ти не би отишла. Останах доволен от нея и реших, че трябва да се запознаете — ще ти се отрази добре.
— Предполагам, че вече е пълнолетна.
