— Ни най-малко — нито е деспот, нито лицемер; като човек той просто е по-скоро либерален, отколкото добродушен, по-скоро интелигентен, отколкото сърдечен, по-скоро съзнателно безпристрастен, отколкото истински справедлив, ако сте в състояние да вникнете в подобни тънки различия.
— О, да! Добродушието предполага склонност към опрощаване, която той не притежава. Сърдечността предполага топло сърце, което той няма, а истинската справедливост е рожба на съчувствието и вниманието, от които, както ми се струва, моят стар приятел с бронзов загар няма и понятие.
— Често се питам, Шърли, дали повечето мъже приличат на чичо ми в домашното си поведение; дали е необходимо да си нова и непозната за тях, за да изглеждаш приятна или достойна за уважение в очите им, и дали природата им е такава, че за тях е невъзможно да изпитват постоянен интерес и обич към тези, които виждат всеки ден.
— Не зная. Не мога да разсея съмненията ви. Често пъти и аз размишлявам над подобни неща. Но ще споделя една тайна с вас: ако бях убедена, че те са неизбежно и изцяло различни от нас — непостоянни, бързо отстиващи, лишени от съчувствие, — никога не бих се омъжила. Не бих искала да открия, че този, когото обичам, не ме обича, че съм му омръзнала и че каквото и да направя, за да му доставя радост, би било безсмислено, тъй като да се променя и да става безразличен, е в природата му. Ако открия това, за какво мога да копнея тогава, освен да си отида, да се махна от това място, където моето присъствие не носи радост.
— Но ако сте омъжена, това не може да стане.
— Не, не може, това е то. Тогава вече няма да съм си господарка. Ужасна мисъл! Тя направо ме задушава! Нищо не е в състояние да ме обърка повече, отколкото опасението, че ще се превърна в бреме и досада за някого — едно неизбежно бреме и една безкрайна досада! Ако сега почувствувам, че присъствието то ми е излишно, мога без усилия да се загърна в независимостта си като в плащ, да спусна като воал гордостта пред лицето си и да се оттегля. Ако съм омъжена, това не може да стане.
— Питам се защо всички ние не вземем решение да не се задомяваме — каза Каролайн. — Така би трябвало да постъпим, ако се вслушаме в мъдрия глас на опита от преживяното. Чичо ми винаги говори за брака като за бреме. Сигурна съм, че когато чуе за женитбата на някого, той неизменно го смята за глупак или поне за човек, който постъпва глупаво.
— Но, Каролайн, не всички мъже са като вашия чичо. Сигурно не са, надявам се, че не са.
Тя замълча за момент и се замисли.
— Предполагам, че всяка от нас намира по едно изключение в този, когото обича, поне докато се омъжи — заяви Каролайн.
— Сигурно е така. И вярваме, че това изключение е нещо съвсем истинско, мислим, че то е като нас, въобразяваме си, че сме обладани от усещане за хармония. Струва ни се, че неговият глас ни нашепва най-истинските обещания на едно сърце, което никога не ще изстине към нас, четем в очите му онова заветно чувство — обичта. Не мисля, че трябва да се доверяваме на това, което наричат страст, Каролайн. Струва ми се, че това са само искри от пламнали сухи съчки, които бързо изгарят и се стопяват; но ние наблюдаваме нашия избраник и виждаме, че е мил с животните, с малките деца, с бедните. Той е мил и с нас, добър и внимателен е, не ласкае жените, а проявява търпение към тях, изглежда, не се чувствува неловко в тяхно присъствие и намира компанията им за приятна. Той ги харесва не само от суетни и егоистични подбуди, а както го харесваме ние — защото ние наистина го харесваме, и след това забелязваме, че той е справедлив, че винаги казва истината, че е съвестен. Изпитваме радост и спокойствие, когато влиза в стаята, за да бъдем обзети от тъга и тревога, когато я напусне. Знаем, че този човек е бил добър син и че е добър брат — кой би се осмелил да ми каже, че няма да бъде и добър съпруг?
— Чичо ми би го казал без никакво колебание. „Ще му втръсне от вас само след месец“ — би заявил той.
— Мисис Прайър би намекнала за същото с нужната сериозност.
— Мисис Йорк и мис Ман мрачно биха го потвърдили.
— Ако те са истински оракули, значи по-добре е никога да не се влюбваш.
— Много по-добре, стига да можеш да го избегнеш.
— Съмнявам се в истинността на техните твърдения.
— Това страхувам се, означава, че вече сте попаднали в капана.
— Съвсем не. Но дори и да бе така, знаете ли към кои гадатели бих се обърнала за съвет?
— Слушам ви.
— Нито към мъж, нито към жена, нито към стари, нито към млади, а към малкото просяче от Ирландия, което идва босоного до вратата ми, към мишката, която се промушва през пролуката в ламперията, към птичката, която долита в студ и мраз за някоя трохичка на прозореца ми, към кучето, което ближе ръката ми и седи до коляното ми.
— Срещали ли сте някога човек, който да е добър към тези същества?
— А вие срещали ли сте някога човек, когото тези същества инстинктивно желаят да следват и да харесват, на когото желаят да се осланят?
