— А производството? Платното, омазнената вълна, казаните за боядисване с нечистотията около тях?
— Трябва да се отнасяме с нужното уважение към производството.
— И сигурно самият производител е герой? Много добре!
— Доволна съм, че се изразихте по този начин — наистина мисля, че у производителя има нещо героично.
Закачливост, одухотвореност и ликуване искряха върху лицето й, когато водеше този словесен двубой със стария разбойник, който на свой ред изпитваше почти същата наслада от атаките й.
— Капитан Кийлдар, в жилите ви не тече търговска кръв. Откъде това влечение към търговията?
— Понеже съм собственица на тъкачница, разбира се. Половината от доходите ми идват от тъкачницата в клисурата.
— Важното е да не станете съдружник.
— Чудесна идея! Чудесна идея! — възкликна тя с радостен смях. — Ще се възползувам от нея, благодаря ви.
И махвайки с ръка, бяла като цвета на лилия и изящна като ръката на фея, тя изчезна в дома си, докато пасторът и племенницата му преминаваха през сводестата дворна порта.
Шърли бе искрена, когато заяви, че ще се радва на компанията на Каролайн, и доказа това, като често я търсеше — и наистина, ако не го бе правила, тя нямаше да бъде удостоена с тази компания, тъй като мис Хелстоун трудно завързваше нови познанства. Винаги я възпираше мисълта, че хората не биха се радвали на присъствието й, че не би могла да им бъде интересна; а едно тъй бляскаво, щастливо и младо същество като наследницата на Фийлдхед й се струваше твърде различно, за да приеме с готовност скромното й общество.
Шърли може би наистина беше бляскава, а вероятно и щастлива, но никой не е чужд на добрата компания; и независимо че за около месец се бе запознала с повечето от семействата в околността, че поддържаше съвсем свободни и непринудени отношения с всичките мис Сайкс, всичките мис Пирсън и двете превъзходни мис Уин от имението Уолдън, все пак си личеше, че не счита нито една от тях за своя много добра приятелка — не се побратими с никоя от тях, според нейните собствени думи. Ако наистина бе имала щастието да е мистър Шърли Кийлдар, господар на имението Брайърфийлд, в тази и близките две енории нямаше да се намери нито една девойка, на която да поиска ръката, за да я направи мисис Кийлдар, господарка на имението. Това изявление тя направи пред мисис Прайър, а последната го посрещна съвсем спокойно, както се отнасяше към повечето от безцеремонните реплики на възпитаницата си, като й отвърна:
— Мила моя, не позволявайте на навика си да говорите за себе си като за мъж да се затвърди — той е доста странен. Ако ви чуят да говорите тъй, тези, които не ви познават, биха помислили, че се правите на мъж.
Шърли никога не се присмиваше на бившата си гувернантка — малко скованото държане и безобидните странности на тази жена й се струваха дори достойни за уважение; ако не беше така, тя би се проявила като слабохарактерна, защото само слабите си позволяват да се присмиват на скромното достойнство; затова Шърли премълча възражението си. Тя тихо се приближи до прозореца и като отправи поглед към големия кедър в двора, насочи вниманието си към една птичка, кацнала върху по-ниските му клони. След малко започна да подсвирква на птичката, скоро подсвиркването й стана по-отчетливо и не след дълго Шърли вече свиреше ясно с уста; свирукането се преобрази в мелодия, която бе изпълнена много приятно и с майсторство.
— Мила моя! — възкликна мисис Прайър.
— Свирех ли? — запита Шърли. — Съвсем забравих. Моля ви за извинение, госпожо. Бях се зарекла да не свиря с уста пред вас.
— Но, мис Кийлдар, къде се научихте да свирите с уста? Трябва да сте придобили този навик с идването си в Йоркшир. Никога преди това не съм ви улавяла в подобно провинение.
— О! Зная да свиря доста отдавна.
— Кой ви научи?
— Никой. Научих се, като слушах, но бях позабравила. Снощи обаче, както си вървях към къщи по алеята, чух един джентълмен да си подсвирква тази мелодия в полето, от другата страна на оградата, и тя ме накара да си припомня своето умение.
— Кой беше този джентълмен?
— Наоколо има само един джентълмен, госпожо, и това е мистър Мур; поне е единственият джентълмен без бели коси. Моите двама почитаеми любимци, мистър Хелстоун и мистър Йорк, несъмнено са прекрасни стари кавалери, безкрайно по-добри, от който и да е друг глупав младок.
Мисис Прайър запази мълчание.
— На вас, госпожо, мистър Хелстоун не ви се харесва, така ли?
— Скъпа моя, постът на мистър Хелстоун го прави добре защитен от всякаква критика.
— Вие обикновено решавате да напуснете стаята, когато оповестят пристигането му.
— Ще излизате ли на разходка тази сутрин, мила?
— Да, ще отида до дома на пастора, за да подиря Каролайн и да я накарам да се раздвижи малко — Ще й предложа разходка из ветровитите ливади на Нанъли.
— Ако отивате в тази посока, скъпа моя, имайте добрината да напомните на мис Хелстоун да се загърне добре, тъй като отново е излязъл вятър, а ми се струва, че тя има нужда от грижи.
