Така че бе настъпило напрегнато време, в което обичайният дневен ред бе заменен с тайни срещи и думи на ухо. При тези обстоятелства кардинал Орсини прекарваше дните си в излизане от една задимена стая и влизане в следващата. Атмосферата бе нажежена. Неща от първостепенна важност се дискутираха навсякъде — кой ще е следващият папа и какво ще е бъдещето на Църквата.
Измъчван от изповедта на доктор Барези — тя бе много по-важна от всички други събития, — кардинал Орсини нямаше как да не я сподели с няколко свои колеги. Така че го стори, търсейки съвет от хората, на които имаше доверие. Само от няколко…
Реакцията по правило бе шок, последван от напрегнато размишление, завършващо с извода, че всъщност няма какво да се направи… или по-скоро, че може да се направи само едно, и това нещо е толкова
Проблемът бе толкова всеобхватен, че колегите на Орсини на свой ред го споделиха със свои приятели и така слухът плъзна навсякъде. Около седмица след разкритието на Ацети зад стените на Ватикана вече се водеше разгорещен дебат. Таен дебат, разбира се, при който прелат след прелат се отбиваха в архивите на библиотеката, за да потърсят указания какво следва да се предприеме в подобен случай. Само че подобни указания така и не се намериха. Мъдростта на миналото бе безсилна да подскаже решение. Всички стигнаха до заключението, че проблемът, повдигнат от греха на доктор Барези, просто е без прецедент в историята на Църквата. По една-единствена причина — просто досега е било невъзможно да се съгреши по толкова уникален начин.
Резултатът бе вакуум в догмата, довел до своеобразен консенсус. След седмица на академични спорове Курията реши, че стореното от доктор Барези — каквото и да е то — е израз на волята Божия. Следователно никой нищо не трябва да прави, поне докато не се възстанови папата… или не се появи нов папа, пред който да се постави проблемът. Негово Светейшество можеше да вземе отношение
С изключение на отец Маджио, който се качи на влака за Неапол веднага след като научи за взетото решение.
Централата на „Умбра Домини“ (или „Сянката на Бога“) бе в една четириетажна вила на Виа Витербо, само на няколко преки от сградата на Неаполитанската опера. Основан през 1966, т.е. малко след Втория ватикански събор, каноническият статус на ордена си оставаше един и същ вече трийсет години: „мирска институция“ с повече от петдесет хиляди члена и „мисии“ в тринайсет страни. Макар отдавна да се правеха постъпки за издигане до „лична прелатура“, според повечето ватикански наблюдатели „Умбра Домини“ трябваше да е благодарен, че изобщо има нещо общо с Църквата.
Орденът беше против реформите на Ватикана–2. Неговите говорители атакуваха усилията на Събора да „демократизира“ вярата, виждайки в тях отстъпление пред силите на модернизма, ционизма и социализма. Най-влудяващата според „Умбра Домини“ реформа бе отказът от месата на латински, което означаваше разбиване на хилядолетна традиция и разкъсване на спойката, обединяваща католиците, пръснати по четирите краища на света. Според „Умбра“ месата на роден език бе „извратен ритуал, профанизирана версия на Божествената литургия“. По думите на основателя на организацията „новата меса“ можела да се обясни само по един начин: очевидно по време на пренията в хода на Ватикана–2 на трона на Свети Петър е седял Антихриста.
И това не беше всичко. Макар възгледите на ордена да не бяха оформени в публикуван документ, знаеше се, че той осъжда либералния възглед, според който и в останалите религии има зрънца истината и че — както прокламираше Ватикана–2 — техните последователи „се радват на Божията любов“. Ако това е така, аргументираше се „Умбра“, тогава Църквата носи вина за преследване заради религиозни убеждения и за масови убийства. Как иначе биха могли да се обяснят шестнайсетте века наложена с папска доктрина верска нетърпимост, стигнала апогея си в Инквизицията? Освен с допускането, че доктрината е била вярна винаги и че последователите на други религии всъщност са неверници… и врагове на истинската Църква.
