Критиците на ордена бяха надигнали глас за неговото отлъчване, но папата се бе поколебал, явно страхувайки се да не провокира схизма. Години наред емисарите на Ватикана се срещаха тайно с водачите на „Умбра Домини“, докато накрая не бе постигнат компромис. Орденът получаваше от Ватикана официално признание и разрешение да отслужва меси на латински, но при условие че положи — образно казано — клетва за мълчание. В бъдеще „Умбра“ нямаше да прави публични изявления, а намирането на последователи щеше да става по пътя на личното убеждаване, не чрез разпространение на литература.
Неизбежната последица от това бе, че „Умбра“ се затвори в себе си. Водачите изчезнаха от публичното пространство и престанаха да дават интервюта. От време на време в Щатите или Европа се появяваше епизодична статия, предупреждаваща, че организацията се превръща в култ. „Ню Йорк таймс“ я обвини в „прекомерна потайност и насилствена вербовка на членове“ и открито спомена за огромното й богатство, натрупано незнайно как само за няколко години. Английският „Гардиън“ отиде по-далеч, споменавайки за съмнително големия брой политици, индустриалци и магистрати, станали членове на групата. Вестникът прозрачно намекваше, че „под прикритието на религиозен орден надига глава една неофашистка политическа организация“.
Обвинението бе отхвърлено с много чар от човека, когото отец Маджио бе дошъл да види в Неапол. Това бе младият и наистина очарователен „кормчия“ на „Умбра Домини“ Силвио делла Торе.
Делла Торе взе отношение по обвиненията за неофашисткия характер на организацията пред аудитория от нови членове, сред която бе — вярно съвсем отзад, притиснат към стената — и Донато Маджио. Обръщението бе направено в старата, но все още действаща, черква на Сан Еуфемио, дадена на ордена още в първите години на съществуването му.
Черквата бе построена още през осми век на мястото на древен храм на Митра. Вековете й бяха завещали течащ покрив и рушащи се стени, така че алтернативата пред отдаването й на „Умбра“ бе да се изравни със земята, за да не пострада някой.
Орденът я бе възстановил — както впрочем и бе обещал, — макар в примитивната сграда отдавна не бе останало нищо от онова, което привлича търсачите на антични паметници на културата и ги кара да извиват шии и да цъкат с език. Само на половин ден път оттук въпросните ценители можеха да се насладят на творенията на Джото, Микеланджело, Леонардо или Фра Липо Липи. Или на Рафаел и Бернини. Не, Сан Еуфемио определено не привличаше ценители.
Вярно, отвън бе украсена с две кипарисови врати, оцелели през вековете — семпли, но здрави. Интериорът обаче бе мрачен и потискащ. През малкото прозорци едва се процеждаше светлина, защото бяха от минерала селенит — предшественик на стъклото, той пропускаше наистина част от слънчевите лъчи, но бе доста далеч от прозрачността.
А и останалите неща бяха малко… обезкуражаващи. Сърцето на неособено популярния светия се съхраняваше в отблъскваща мощехранителница. Една страховита картина изобразяваше Благовещението. Тя бе толкова потъмняла от старост, че можеше да се разгледа донякъде само в слънчев ден. На всичкото отгоре Дева Мария бе изрисувана с безизразно лице, обърнато към Светия Дух, който, противно на църковната традиция, бе показан не като благ човек, а като безтелесно око, плуващо из въздуха.
Но в тази потискаща атмосфера Делла Торе грееше като свещ. В деня, когато реагира на обвиненията в пресата, че „Умбра“ е неофашистка организация — същия ден, когато Донато Маджио стана член на ордена, — младият духовник анализира ситуацията с подкупваща лекота. Първо се усмихна, после вдигна ръце и съжалително поклати глава:
— Пресата — бе започнал той, — пресата ме изумява, защото, от една страна, позицията й е несъстоятелна, а от друга — показва чуждо влияние. Първо се оплакват, че говорим прекалено много — продължил бе той, намеквайки за дните, когато „Умбра“ бе тръбяла на висок глас възгледите си, — а сега ни укоряват, че изобщо не говорим. Интерпретирайки тенденциозно поведението ни, те погрешно възприемат сдържаността ни като потайност, а братството — като конспирация. Така само доказват, че си остават верни на себе си. — Сред конгрегацията се разнесе весел шепот. — Пресата винаги представя нещата в погрешна светлина — заключи Делла Торе — и в това отношение никога няма да разочарова читателите си. — Новоприетите членове се усмихнаха.
