Което му напомни, че трябваше да се обади на друг учен — Дейвид Торгоф. Според Дева Торгоф бил консултант, използван от компанията им като вещо лице в разследвания, свързани с улики, изискващи ДНК-анализ. Беше професор по микробиология в Масачузетския технологичен институт и бе известен със склонността си да говори на обикновен английски. Точно последното го правеше особено подходящ за Ласитър, който отчаяно имаше нужда някой да го преведе през многосричните думи в статиите на Барези, отнасящи се до генетичните му изследвания.
Потърси върху бюрото си номера на Торгоф и тъкмо го намери, когато Виктория му позвъни по интеркома:
— Обажда се някой си мистър Копи. От Рим.
Ласитър се поколеба. Кой ли може да е този Копи? Накрая въздъхна:
— Прехвърли ми го.
Миг по-късно в слушалката се разнесе мъжки глас:
— Мистър Ласитър? Мистър Джоузеф Ласитър?
— Да?
— Извинете ме, но се налага да съм сигурен, че говоря, с когото трябва. Вие ли сте мистър Джоузеф Ласитър, който неотдавна е бил гост на „Пенсионе Акила“ в Монтекастело да Пелия?
Възцари се тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Ласитър. Адреналинът се носеше из вените му.
— Кой се обажда? — попита накрая той.
— Извинявам се, мистър Ласитър. Казвам се Марчело Копи. Аз съм адвокат в Перуджа.
— Мммм… — неангажиращо произнесе Ласитър, опитвайки се да не издава вълнението си.
— Да. И… ъ-ъ… получих телефонния ви номер от мой познат карабинер.
— Разбирам. И за какво става дума?
— Опасявам се, че имам неприятни новини.
— Мистър Копи… моля ви!
Италианецът прочисти гърлото си.
— Полицията в най-близко бъдеще ще внесе обвинение срещу вас в съда заради убийството на… момент така… Джулио Ацети и Винченцо Варезе.
Ласитър усети как дъхът му спира.
— Но това е нелепо! Ако съм смятал да убивам Ацети, щях ли да казвам на хората, че отивам да се срещна с него в църквата? Той беше мъртъв, когато го намерих!
— Не се съмнявам във вашата невинност, мистър Ласитър, но нека ви предупредя да не дискутирате подробности по телефона. Целта на обаждането ми е да ви съобщя, че е във ваш интерес да имате представител тук, в Италия, и… да ви предложа услугите си. — Ласитър дълбоко пое дъх и изпусна струята към тавана. — Мога да ви уверя, мистър Ласитър, че разполагам с възможно най-добрите препоръки. Ако се свържете с американското посолство…
— Това е невероятно… — прошепна Ласитър.
— Да, съгласен съм. Абсолютно неестествено. Нормално полицията би следвало да направи опит да бъдете разпитан във Вашингтон, но в този случай… Знам от надежден източник, че ще бъде поискана вашата екстрадиция веднага щом обвинението срещу вас бъде заведено в съда. Крайно необичайна процедура.
Ласитър се замисли за момент и попита:
— И защо според вас постъпват така?
— Не знам. Може да се предполага натиск…
— Да — замислено промълви Ласитър, — и мисля, че се досещам откъде идва. — Направи къса пауза, за да събере мислите си. — Вижте, моментът не е особено подходящ да бъда екстрадиран…
— Шегувате ли се?
— Да. Смисълът беше: ако вие ме представяте там, можете ли да забавите това нещо?
— Не знам. Възможно е по принцип, но…
— Ще имате нужда от предплата, предполагам…
— Ами… да, разбира се.
След като се споразумяха за сумата, Копи обеща да държи Ласитър в течение, а Ласитър на свой ред каза, че ще си намери адвокат във Вашингтон, който да го представя в Щатите. После остави слушалката, облегна се и изруга няколко пъти от сърце. И пак. И пак… докато на вратата почука Виктория и надникна.
— Джо?
— Да, влез.
— Пристигна току-що. — Приближи се до бюрото му и му подаде плик на „Федерал експрес“. — Идва от „Нешънъл инкуайърър“.
— О! Чудесно, благодаря.
Готвеше се вече да разпечати плика, но Виктория се обърна и спря.
— Какво? — вдигна поглед Ласитър.
— Любопитна съм.
— За какво?
— Бък.
Ласитър изсумтя:
— Всички сме любопитни по отношение на Бък. Кажи за какво точно става дума?
— Ами… — проточи Виктория, — интересно ми беше дали е… дали е женен?
Ласитър се намръщи.
— Не знам. За това просто не сме говорили. Искаш ли да го попитам?
— Не-е… — изчерви се Виктория. — Не е важно. — И излезе, като тихичко затвори зад себе си.
Ласитър подпря главата си с ръце. Истинска катастрофа! Изобщо не ставаше дума за това да се защити в съда. Беше уверен, че ще може да го направи, ако се стигнеше до дело. Само че нямаше да се стигне до там. Екстрадират ли ме, ще свърша в затвора!
Освен ако не ги изпреваря.
Огледа се, облегна се на стола и избарабани с пръсти по плота. Какво да направя? Запази хладнокръвие, отговори си той. Докато не стане напечено. Тогава… бягай презглава.
Пликът от Гъс Удбърн съдържаше бележка и уголемена снимка на смееща се жена, клекнала да завърже връзките на зимното яке на малко момченце. Двамата стояха пред Макдоналдс. Имаше преспи сняг, а в далечината се виждаха планини. Ласитър си каза: „Тя е!“. Беше много вероятно да е тя, но не можеше да бъде абсолютно сигурен. Виждаше се в три четвърти профил и не беше съвсем на фокус. Явно държеше фотоувеличение на снимка, направена с евтин фотоапарат. Можеше да е тя, а можеше да е някоя, която много прилича на нея.
