В мига, в който влязоха в кабинета, Ласитър отиде при прозореца и погледа през него. От другата страна на улицата, точно в забранената за паркиране зона, чакаше син „Таурус“ и буквално си просеше глобата. От височината на деветия етаж не можеше да се види дали в колата има някой, но от ауспуха се виеше дим. Ласитър скръцна със зъби, пусна завесите и се върна при бюрото си.
Там го чакаше пакет във восъчна хартия. Погледна обратния адрес — „Институт на вероизповеданието“ — и го разпечати.
Вътре имаше запазено — не абсолютно ново — копие на „Мощи, тотеми и божественост“. Книгата беше без обложка, а доста страници бяха с прегънати ъгълчета. И все пак… изглеждаше интересна. Вътре имаше доста черно-бели репродукции на малко известни картини като: „Пратеникът на Абгар получава от Христос покрова с неговия образ“, „Град Хиераполис“, „Мария кърми Исус“ и „Избиването на младенците“.
Последната беше част от някакъв „Ерусалимски триптих“. Според текста картината подчертавала садизма на мъчителите на Христос, илюстрирайки едновременно метафизичната му венчавка със Света Вероника.
Ласитър прелисти книгата.
Първата глава разказваше за произхода на преклонението пред мощите и за култа към иконата. В нея юдаизмът се противопоставяше на гръцката култура, която Барези характеризираше като политеистична, уседнала и образна — което според него означаваше, че гърците са организирали живота си около своите градове държави и изобразителното изкуство. Юдаизмът, от друга страна, се дефинирал като „лингвистичен монотеизъм“ — това било религията на номадите, ориентирана повече към Думата отколкото към Образа. Християнството се разглеждаше като еврейска секта, която през вековете засилила склонността си към портретизъм — през 325 година се появили първите портрети на Христос.
Втората глава имаше заглавие „Кръв и гносис“ и беше посветена на въпроса за отношението — в културологичен аспект — на християните и евреите към природата изобщо и към менструацията или „женското течение“ в частност. Ласитър беше стигнал дотук, когато му позвъни Риордан:
— Нещо изникна — започна без предисловие детективът.
Ласитър остави книгата.
— Какво? Да не е проговорила сестрата?
— Не-е, сестрата не иска да говори. Сестрата се
— Е… какво тогава? Намерил си Грималди?
— Не. Но мисля, че знам как се е измъкнал. И това никак не ми харесва.
— Какво искаш да кажеш?
— Получихме разпечатка на междуградските обаждания от онази къща в Емитсбърг за последните шест месеца. Така, да видим с кого са си бъбрили, нали разбираш? С идеята да подразберем къде е отишъл Грималди.
— Добра идея.
— Да. Та получих списъка и започнах да пускам номерата през „Крис-крос“. И познай сега?
— Джими…
— Хайде де, опитай!
— Телефонен секс.
Риордан издаде звук, напомнящ издавания от компютърните игри при получаване на грешен отговор.
— Сбърка! Грешка! Сред тях имаше куп обаждания от Емитсбърг до частен дом в Потомак. Така-а… Няма да те накарам да налучкваш чий е този дом…
— Благодаря.
— Защото така и не би се досетил. Конкретният дом принадлежи на моя и твой приятел… Томас Драбовски.
Ласитър се обърка. Остана замислен, разтривайки очите си с палец и показалец. Накрая попита, за да се увери:
— Агентът от ФБР?
— Именно!
— Значи… мислиш, че Грималди се е обаждал на Драбовски?
— Не, не, не! Обажданията, за които говоря, са от преди много време… преди Грималди да се появи на сцената. Август, септември, октомври… И се
— Тогава… за какво говорим?
— Повечето обаждания са през уикендите или вечер. По тази причина реших, че конкретният човек има личен бизнес с хората в Емитсбърг. Следиш ли мисълта ми?
— Едва-едва…
— Та аз и Дерек отидохме да ги видим…
— Дерек!?
— Да… Дерек отново има отношение към случая. Та, казвам ти, отидохме там и започнах да ги разпитва поотделно. Стигам до четвъртия и онзи мушморок ми казва: „О-о-о, да-а! Аз се обаждах. Аз разговарях с Томас!“. Аз пък му викам: „А-а-а, така ли било? И ще ми кажеш ли за какво си гукахте?“. А той ми отговаря: „Ами да-а… Обсъждахме програмата за приближаване до обществото. Томас ни помага през уикендите с храната за бездомните. Томас е светец“, твърди ми оня. Аз пък му викам: „Я-я, така ли било? И кой е този момък, всъщност… Томас, де?“. А той ми казва: „О, просто член… като всички“. „На какво е член?“, интересувам се аз. „Ами на «Умбра Домини». Томас е пътеводна сила“. Аз обаче не спирам да задълбавам: „И какво прави тази сила, когато не помага на слабите?“. А той ми казва: „Ами не знам. Ние не разговаряме за мирския си живот“. — Риордан избухна в смях: — Разбираш ли, този тип обяснява на детектив от отдел „Убийства“: „Ние не говорим за мирския си живот!“. Можеш ли да повярваш?
Ласитър не отговори веднага. Помисли, после попита:
— Какво според теб се е случило?
