И все пак, определено беше тя — или сестра й, — защото момченцето не можеше да бъде сбъркано: то стоеше пред жената със скиорска шапка в едната ръка и „Биг Мак“ в другата. Косата му бе плетеница от тъмни къдри, а очите — бездънни.
Изръмжавайки от безсилие, Ласитър най-сетне обърна внимание и на бележката:
Джо,
Поклонниците на Калиста смятат, че това е тя, но кой знае? Получена е преди година и писмото е изчезнало някъде по пътя между стаята, където събираме пощата, и моя кабинет. Така че не знаем кой я е снимал и къде го е направил, но ако ти свърши някаква работа… чудесно. (Изглежда тя има и дете! От любовна връзка? Или нещо по-различно? Ако научиш, разкажи ми!)
Ласитър имаше лупа в бюрото си и я извади, за да разгледа по-подробно снимката. На преден план бяха Калиста и Джеси. Отляво имаше две паркирани коли, а в далечината — планини.
Ако ъгълът беше малко по-различен, щяха да се видят регистрационните табели на колите, което на свой ред можеше да му помогне да разбере поне в кой щат е направена снимката.
Снимката все пак даваше някакъв шанс, защото благодарение на лупата Ласитър можеше да види, че склоновете на планините отзад са насечени от ски писти. От четиридесетте човека в офиса все имаше вероятност някой да познае мястото. Обади се на Виктория по интеркома и я повика при себе си.
— Ще обявим конкурс — каза той, подавайки й снимката. — Уикенд за двама в Ню Йорк с поемане на всички разноски за онзи, който ми каже къде е направена тази снимка.
Виктория присви очи и се вгледа:
— И как ще познаят?
— Ако знаех това, Виктория, нямаше да обявявам конкурса — въздъхна Ласитър. — Все пак си мисля, че си струва да им обърнеш внимание на ски пистите. Може някой да познае, все пак.
— Какви ски писти? — изгледа го недоумяващо Виктория.
— Ето тук — показа Ласитър. — Зад ресторанта. Не виждаш ли тънките бели нишки?
— Толкова е размазано…
— Не е размазано. Един скиор като нищо ще го познае за секунди.
— Аз съм скиорка — заяви Виктория — и ти казвам, че това е размазано.
Ласитър изкриви лице.
— Виж, направи няколко копия и ги раздай насам-натам, окей? Човек не знае.
— Окей! — изпя Виктория, сви рамене и тръгна да прави копия.
Същата нощ Ласитър яде китайска кухня в кабинета си. Изпи доста бутилки „Цин-тао“. Гледа „Метеоритен дъжд“ за трети път и заспа, мислейки си: „Ще ми трябва адвокат“. После се коригира: „Друг адвокат“. Някой, който да се присъедини към армията адвокати, специалисти по корпоративно право на работа във фирмата, някой, който да може да действа в тандем с Марчело Копи… иначе казано, адвокат, специализиран в криминалното право. Последната му мисъл беше колко е лошо, когато броят на адвокатите в живота ти надвишава броя на приятелите ти.
На сутринта се отбиха в пункта за химическо чистене на път за работа и Ласитър си взе ризите и коженото яке. За негова изненада и огорчение, в джоба си намери плик. Там беше писмото на Барези до отец Ацети. В суматохата по бягството от Монтекастело бе напълно забравил за него. Погледна го и го пъхна във вътрешния джоб на якето.
Докато буикът се спускаше по магистрала „Джордж Вашингтон“ към Кий Бридж, Ласитър седеше на задната седалка и преглеждаше „Вашингтон поуст“. Пико и Бък разговаряха тихо отпред. В един момент обаче Бък внезапно направи обратен завой.
— Имаме проблем — каза той.
— Хайде сега — измърмори Ласитър.
— Говоря сериозно — настоя Бък. — Имаме опашка вече от два дни.
Ласитър вдигна поглед от вестника и се обърна. Отзад имаше около хиляда коли.
— Не виждам нищо. И без това е пиков час.
— Бък е прав — намеси се Пико. — Снощи пред къщата имаше кола.
— Цялата нощ — коригира го Бък.
— И защо не повикахте полиция? — остави вестника Ласитър.
— Да викам полиция ли? — сви рамене Бък. — Те са полицията.
— Какво искаш да кажеш?
— Регистрационни табели на Бюрото — обясни Пико. — Градската управа ги издава наведнъж, затова са последователни. Разпознават се отдалеч. Все едно че са си вързали тенекия.
—
Пико се засмя.
Ласитър пое дълбоко въздух, затвори очи и го изпусна.
— Има ли нещо, което би трябвало да знаем? — попита Бък.
Ласитър поклати глава:
— Имам проблем в Италия. Допускам, че тази история е част от другата.
Когато стигнаха в офиса, Пико паркира колата в подземния гараж, а Бък съпроводи Ласитър до деветия етаж. Вратите на асансьора се отвориха, телохранителят заглади косата си по слепоочията и ни в клин, ни в ръкав каза:
— Тази Виктория… е голяма работа, нали?
